Бившият защитник на Левски Предраг Пажин даде интервю за ТВ+. Сърбинът бе част от последния тим на България, класирал се на голямо първенство – Евро 2004. Освен бивш национал, той е и сред любимците на сините фенове. Той коментира сложната ситуация на „Герена“ от последните месеци, както и новия път, по който поемат „столетницте“.
– Предраг, здравей! Радостни сме да те приветстваме с „Добре дошъл“ в предаването „Код Спорт“! Как си? Липсва ли ти футболът или бизнесът изцяло е заел вниманието ти?
– Липсва, да. В момента ситуацията е много тежка и футболът ми липсва.
– Защо предпочете да станеш съдружник във фирма за бои, отколкото да продължиш да се занимаваш с футбол?
– Не точно съм се отказал от футбола. Просто, освен футбола, в живота трябва да правиш и други неща. Не съм се отказал от футбола, просто в момента съм си дал почивка.
– Как се отрази COVID-19 на бизнеса ти?
– Както и при всички, и при нас е така. Работата е намаляла. Работи се, но не е както беше преди кризата.
– Да поговорим малко за футбол. Не е тайна, че направи добра кариера – следиш ли какво се случва в Левски?
– Нормално е. Това е единственият отбор, който следя през всички тези години в България.
– Как ще коментираш старта на „сините“ в елитната група?
– Фалстарт. Много е тежка ситуацията в Левски и въпреки това много лошо започнаха сезона.
– Каква е реалната цел на Левски с оглед на положението, в което се намира?
– Първо и основно е, че по някакъв начин трябва да оцелее. Не знам как ще стане това нещо. Ако не успеят да се измъкнат от тази тежка ситуация, каква цел да имат тогава?
– Да останат в групата.
– Така се очертава, защото напоследък, който дойде на „Герена“, си тръгва с три точки, което не е много добре.
– Защо се стигна до кризата, в която изпадна „синият“ клуб?
– Не знам, от години е така. Не помня кога за последно спечелихме някакъв трофей. Беше през 2009 г. и оттогава само вървим надолу. Дали е лоша политика на управлението? С трансферите със сигурност е лоша политика, защото много слаби чуждестранни футболисти през последните десетина години минаха през Левски и нищо не се направи. Жалко е и че се натрупаха дългове заради същите лоши футболисти. Много неща са навързани.
– В едно твое интервю казваш, че треньорите в Левски приличат на играчи от „Плейстейшън“.
– Така беше, да. Просто се сменяват, а не виждат, че е съвсем друг проблемът. Не е проблем треньорът, проблемът е много по-дълбок. И ти може в момента да си треньор там, нищо няма да се промени към по-лошо.
– Кой според теб носи вина за създалата се ситуация? Левски няма титла и купа от 11 години…
– Всичко е навързано. Не може точно да посочиш един човек. Всички, които от 2009 г. насам управляват Левски, са виновни.
– Ще успее ли Наско Сираков да спаси Левски от фалит? Като че ли това вълнува най-много „синята“ общност…
– Между другото, дойдох в Левски, точно когато Наско беше изпълнителен директор. Той е много способен човек и съм убеден, че ще направи всичко възможно да оправи нещата. Ясно е, че сам няма да се справи.
– Дали обаче ще има кой да му помогне, защото много дългове са натрупани?
– Да, това е проблемът, но знам, че Вълка няма да се предаде. Това е със сигурност.
– Как гледаш на привличането на чужденци в българските отбори? Нужни ли са те въобще? Трябва да кажем, че и ти дойде като чужденец.
– Това е вярно, но като че ли по наше време идваха много по-качествени футболисти. Поне на едно ниво с българските играчи. Напоследък идват много чужденци със съмнителни качества. Дори с две-три класи под българите. Не одобрявам закона – ето, например Лудогорец играе с 11 чужденци. Български отбор без един българин да играе. Всичко това съсипва българския футбол.
– Но нито Левски, нито ЦСКА могат да спрат доминацията на Лудогорец.
– Те работят правилно, обаче колко е добре това за българския футбол? Те гледат себе си. Според мен този отбор изобщо не е за българския футбол. Трябва да играе само европейски мачове евентуално.
– Как се стигна до твоя трансфер от Партизан (Белград) в Левски?
– Малко е сложна ситуацията, защото стана през 1999 г. Преди да дойда в Левски, отидох на 10-дневни проби във Вердер (Бремен). Имаше закон и въпреки че имах изтекъл договор, ако в рамките на месец не подпишех нов, имаха право да искат трансферна сума. Станаха разни неща – не ме пускаха да играя, немците искаха одобрение от Партизан, за да мога да играя контролен мач. Както и да е, накрая искаха огромна сума и пропадна трансферът. Върнах се разочарован в Сърбия, тренирах за здраве и един ден ми се обади един общ приятел с Люпко Петрович. Каза, че ме търсят от Левски. Тогава казах: „Каква България? Аз идвам от Германия, от Вердер (Бремен)!“ Приятелят ми каза да отида, да видя и ако не ми хареса, да се върна. Така и стана.
– Как те приеха тогава на „Герена“?
– Имах огромен късмет, че като дойдох, веднага отидохме на подготовка в Германия. Върнахме се и имахме контрола с Анортозис пред 15 хиляди човека. Не вярвах, че един приятелски мач може да събере толкова фенове. Имах късмет, че на мача за УЕФА с АПОЕЛ вкарах гол и тогава ме приеха. С този мач феновете ме заобичаха.
– Има ли разлика между публиката на Партизан и тази на Левски?
– И двете са страхотни! Въпреки че в момента на Левски са много по-малко и феновете са разделени, докато на Партизан винаги ходят поне по 3-4 хиляди човека. Не мога да направя разлика. Много са темпераментни, много са добри и двете агитки.
– Коя беше най-успешната година в кариерата ти?
– Като цяло през цялата ми кариера пет пъти бях шампион на различни държави. Четири пъти спечелих купата. Годината ми в Левски ми беше най-хубава – взехме и титла, спечелихме и купата, играхме добре в купата на УЕФА.
– Защо обаче остана само една година на „Герена“? Оттам те продадоха на турския Коджаелиспор.
– Да, имаше изгодна оферта. Нали знаете как е в България? Щом излезе хубава оферта, не се чака, а веднага се продава.
– Ти беше ли съгласен тогава да отидеш?
– Не много, честно казано. Особено не ми се ходеше в Турция. Но не можах да се върна в България, казаха ми да остана там.
– Откъде тръгна информацията, че си бил „хванат“ от ЦСКА в решаващия мач на Левски за шампионската титла с „червените“?
– От моя приятел Игор Марковски.
– Датата е 13 май 2000 г. и ще се запомни с кървавия гол на Георги Иванов-Гонзо.
– От Игор Марковски тръгна всичко. Направи „Хари Потър“ приказка. Не знам откъде му хрумна това нещо. Защо мен точно? Имаше цяла седмица до мача, пък с някакви химикалки са ме записвали… Сашо Диков тогава беше най-активен и в момента, в който го попита за записа и за тази химикалка, той спря.
– Ти трябваше да пуснеш Бербатов да вкара гол, нали?
– Трябваше, да. И всичко случило се на мача, все едно Игор Марковски беше прав. Защото в главата ми бе, че съм обвинен, че продавам мача. Правих тъпи, детски грешки, но за късмет спечелихме.
– Може би тогава след Гонзо, ти си бил най-радостен.
– Много пъти съм гледал запис на гола. След него качих Гонзо на раменете и го носих. Имах един потник под футболната тениска и на него пишеше: „Сам срещу всички.“ Много ми беше тежко психически по време на мача. Постоянно мислиш да не сбъркаш, да не сбъркаш и точно тогава правиш грешка.
– Спомена, че Люпко Петрович много те е искал на „Герена“ – как се работеше с него?
– О, Люпко е феноменален треньор! Удоволствие беше да се работи с него!
– Човек, който е водил Цървена звезда, взима футболист от Партизан.
– Той много се има с футбола. Няма тайни за него. След това работихме заедно в Китай за една година. Страхотно, хубави тренировки. Много голям тактик. Ако иска да не загуби, ще направи така че да не падне.
– Имал ли си конфликти с него?
– Не, дори като бяхме в Китай непрекъснато бяхме заедно. Миналата година, докато беше в ЦСКА, се виждахме много редовно.
– Трудно ли ти беше в Китай?
– Не. Слагам го след Левски и Партизан. Но за 19 години професионален футбол най-хубавото ми време беше в Китай.
– Много хора не свикват там с начина на живот.
– Като отидох за първи път през 2002 г. с Люпко в Пекин, паснах много. Просто ми харесва тази страна. След това отидох подготвен, вече знаех манталитета. Усмивка и всичко е окей.
– Обаче трябва и да играеш добре.
– Аз играх добре. Най-хубавата ми форма беше на 32-34 години. Тогава играх най-добре.
– Какво ще кажеш за Украйна?
– Голяма грешка. Не е моята държава, не е моят футбол, не е моят манталитет.
– Кое не ти хареса там?
– Не ми харесва футболът, не ми харесва манталитетът, не ми харесва начинът на живот, тренировките. Всичко е комунизъм, изнервяне, електроника, дигитализация, проценти. Всичко е изчислено. Собственикът на Шахтьор е много богат човек и държи всичко да е топ. Много тежко беше. Но моята генерация сме пионери. Оттогава започнаха да правят Шахтьор това, което е в момента. Всяка година е или в Шампионска лига, или в Лига Европа.
– Но условията за футбол в базата са страхотни.
– Да, но вече базата не съществува. Но наистина там само мислиш за футбол. Всичко друго ти е предоставено.
– Защо се съгласи да вземеш български паспорт?
– Още докато играх в Партизан, имах някакви мачове за „Б“ националния отбор на Югославия, но неофициални – срещу Канарски острови, сборен отбор на Тенерифе. Беше преди европейското в Белгия и Холандия през 2000 г. Подписах с Левски и тогава Херо беше селекционер. Всеки мач даваше някакви оценки за чужденците и разбрах, че ме иска в националния отбор. След това Херо стана треньор в Левски, а Стойчо Младенов – национален селекционер. Иван Вуцов, лека му пръст, ми предложи да играя. Отидох в Сърбия и казах, че имам предложение от българския национален отбор. Ще ме викате ли за европейското в Холандия? Ами, зависи от теб. Разбрах за какво става въпрос и се съгласих да взема български паспорт.
– Кой беше първият ти мач за българския национален отбор?
– Контрола с Белгия на „Герена“. Загубихме с 1:3, но беше голямо удоволствие. Вашите колеги – журналисти ми казаха, че задължително трябва да науча българския химн да го пея и го пеех на първия мач.
– Беше част от състава ни на европейското първенство в Португалия през 2004 г. Можеше ли да се представим по-добре?
– Разбира се, че да. Много често се сещам, като чета вестници и пише за последното ни класиране. Можехме, просто много грешки допуснахме тогава. Преди европейското, приключихме първенството в Украйна, прибрах се в България. Пламен Марков беше треньор и ми каза да си почина 5-6 дни. А преди европейско да почиваш 5-6 дни… Разбира се, аз не съм почивал, а съм тренирал да поддържам някаква форма. Изненадващо имахме една тренировка на Панчарево и някакви изследвания. Толкова бях изморен, че изобщо не можах да се оправя до европейското. Спринтове, бегови упражнения и до ден-днешен не разбрах защо стана това. Според мен подготовката беше неправилна. Имахме добър отбор и това го показахме и в квалификациите, които минахме много леко. Гледах запис и на трите мача. Не беше реално 0:5 в интерес на истината. При 1:0 имахме едно или две положения на Янкович. Но като изпуснеш, всичко тръгва надолу, навързват се грешките една след друга. Не подценявам Швеция, който беше много силен отбор. Ама ние не бяхме толкова слаби. Повтори се мачът от Чехия, когато паднахме с 0:6. Също не бяхме за 0:6, но така се получи. Седем удара, шест гола. Това е статистика.
– Кой е най-силният ти мач за националния тим на България?
– Срещу Холандия на „Васил Левски“. Тогава ме купи Шахтьор. Между другото, дойдоха да гледат Росен Кирилов, това после го разбрах. Прибрахме се в „Бояна“ и видях на телефона 50 пропуснати повиквания. Обадих се и трябваше спешно да отида. Мениджърът ми каза, че са дошли да гледат друг футболист, но взимат мен. Казах – зависи, ако се разберем, ще ме вземете.
– Престоят срещи на „лъвовете“ с Ейре на ст. „Васил Левски“ и гостуване на Уелс – какви са шансовете ни срещу тези два съперника?
– Някой ще каже 50:50, защото винаги преди мач е 50:50. В интерес на истината не виждам много големи шансове. В момента Ейре са по-силни от България, но не винаги по-добрият побеждава. Уелс е преодолим противник. По-скоро тях можем да бием, но първо трябва да се справим с Ейре.
– Чувстваш ли се българин?
– Да, категорично. Много пъти говоря с приятели, вече 21 години съм в България. От 2008 г. вече постоянно съм тук. Като отида в Сърбия или при майка ми в Босна, на втория-третия ден ми се прибира. По принцип в Сърбия нямам нищо, роден съм в Босна и Херцеговина. Но два дни извън София и България, и ми се прибира. Тук ми е най-добре. Намерих себе си тук.
– Как ти се отрази войната в Югославия?
– Много пъти се чудя дали да напиша една книга. При мен е много сложно самото начало на футболната кариера, войната. 1991 г. подписах със Сутиеска в стара Югославия. Отидох там на 18 години, шест месеца след това отидох в казарма през януари 1992 г. Март месец започна войната и по време на войната един ден в казармата се брои за три. Демек за шест месеца изкарах година и половина. Баща ми каза, че съм дотук и се връщам да играя. Имаше КПП-та, трябваше ти разрешение да можеш да излезеш. Отидох за едно интервю за един вестник и показах на границата, а митничарят ме пита къде съм се загубил една година? Така ме пуснаха.
– Как стана снайперист в казармата?
– Имахме стрелба и видяха, че съм добър.
– И оттогава стрелял ли си?
– Е, не съм убивал човек, но съм стрелял, да. От време навреме ходя на стрелбище. Но не е моето, не ме кефи. Дори на лов ме водиха…
– Кой те кръсти „Стената“ в Партизан?
– Дамир Чакар, в една стая бяхме. Бяхме много хубав отбор, много добри приятели и се бъзикахме. Имаше една песен; „Кой е най-добрият футболист? Сашевич! Кой е най-добрият техник? Драган Чилич! Кой е най-силният? Предраг Пажин!“ Казваше – по-добре да те удари влак, отколкото да те удари Пажин!
– Поддържаш ли връзка с някой от бившите ти съотборници в Партизан, в Левски?
– Честно казано, не. Със Саша Илич се чух преди една година. Повечето не са в Сърбия, а някъде по чужбина, но нямаме контакт, дори и със съотборниците ми от Левски.
– Кое е любимото място за теб и приятелката ти?
– Любимото място е в квартал „Изток“ в апартамента. Като се приберем вечер – тихо, спокойно, уютно. Почиваме си двамата след тежък ден.
