Българите са посрещнати като освободители в Македония, без нито един изстрел, пишат съвременни македонски романисти и общественици.
През последните седмици една филмова история разбуни духовете на Балканите. В Р Македония са направени снимките на международна ко-продукция „Трето полувреме“ по мотиви от истинска спортна история, случила се през 1942 г. в Обединена България, когато нашите военни са били посрещнати край Вардар като освободители с цветя и без нито един изстрел. („И за миг, с едно трепване, с едно зинване, градът и цяла Македония вече знаеха, че техните, милите, жадуваните, освободителите пристигат!… Векове бяха чакали, но как щяха да изчакат тези три дни? Македонските българи бяха родени под такава щастлива звезда и разбира се, господ сега нямаше да спре времето след тази най‒хубавата вест, която жужеше заедно с пчелите...“ – Младен Сърбиновски, Шашма).
Точно тези факти обаче официалната скопска доктрина и до ден-днешен не е в състояние да преглътне, затова предпочита да ги изопачи с една-едничка цел: да се постоянно да се насажда омраза срещу България, особено сред младите. Затова се снима и филмът „Трето полувреме“ – при това с огромен бюджет от 2 150 000 евро, като продукцията е обявена за „проект от национален интерес“. Идеята на филма е българите за пореден път да бъдат представени като зверове-окупатори, целящи да убият треньора на македонския отбор от еврейски произход, докато зрителите по трибуните скандират против „българската фашистка окупация“. Филмът всъщност спекулира с трагичната съдба на еврейското население от Македония и Тракия, но като нацисти са представени единствено българите, не и германците, които са извършили депортацията.
Историята за на пръв поглед безобидното и откровено неполитическо събитие – мач между тогавашните най-силните отбори в българската лига Левски и Македония – е описана от големия съвременен македонски писател Младен Сърбиновски в романа му „Шашма“, който българските читатели също могат да прочетат. Frognews.bg предоставя на читателите си точно този откъс от романа, който разказва драматичната за спортните фенове история. Художествената измислица за тази история у Сърбиновски е в рамките на допустимото и би могла да бъде чудесна основа за филмова интерпретация. В Скопие обаче езикът на омразата изгледа непреодолим…
Шашма
Младен Сърбиновски
…Този ден топката имаше очи… Не искаше да станат първи. И топката и мрежата… Топката видя, че мрежата не е поставена добре за гол и се търкулна назад. Зад гредата… И от аут-линията в мрежата! В ъгъла! В долния ъгъл! Пред очите на пълния градски стадион! Две-три хиляди запалянковци видяха нередовния гол, само съдиите не го забелязаха!?…
Недостоверни са изследванията на общественото мнение и медиините констатации; най‒добре държавата се оглежда по стадионите. И всичко започва с футбола. На стадиона се вижда, че нещо не е в ред с държавата…
От новите земи към разширената футболна лига се присъединиха „Железничар“ и „Македония“ от Скопие, „Гоце Делчев“ и
„Македония“ от Прилеп, и „Беломорец“ от Кавала. Всички клубове се бореха сърцато, но най‒силните отбори в българското първенство „Славия“ и „Левски“ получиха достоен противник само в лицето на скопската „Македония“. Бившият скопски отбор „Граждански“, който до преди две години неведнъж беше побеждавал и белградските, и загребските клубове, се отнесе непочтително към големите си софийски съперници и в новата лига. Целият град обичаше клуба; а домакинът му, куцият чичко Тодор, обикаляше с мръсния си тефтер цялата чаршия и преминаваше през всички дюкяни, докато езикът му не посиняваше като син патладжан от химическия молив, който плюнчеше, за да го навлажни и да си запише имената на всички търговци, които даваха своята лепта за футбола. С тефтерите под мишница по същия начин из чаршията събираха дарения за църквата клисарят Круме и ходжата Ибрахим, който взимаше десятъка от ислямската общност, но те уцелиха лошо време и не само хайлазите из чаршията, но и онези, от които не се очакваше, а именно сериозните стопани‒собственици на дюкяни, караха слугите на вярата да плезят езици, за да видят колко са им сини, та да изчислят каква лепта да им дадат, а после се измъкваха с аргумента, че работите им не вървят; и богати, и сиромаси, и млади, и стари мъже от различните религии си бяха намерили друг господ, в когото да вярват. Нямаше дюкян, който да не правеше дарения за футбола, а езиците на клисаря Круме и на ходжа Ибрахим никога не можеха да посинеят така както този на чичко Тодор. Нямаше търговец, който да не даде своята лепта за футбола и когато мачовете се играеха в Скопие, вече съществуваше неделен ритуал, при който на обяд семейството се събираше на масата, а след това жените оставаха да мият чиниите, докато мъжете отиваха да се навикат на стадиона.
Важно беше да ги бива и в екипа да има място за играчи от всички етноси и професии в града; такива откриваше и тренираше безпогрешно в зависимост от свободното им време в работата или учението единственият професионалист в клуба, Илеш Шпиц, който ги съчетаваше в компактен тим.
Когато влезе в българската лига, скопската „Македония“ не се представи по най‒добрия начин и през първата година показа средни резултати, но през втория състезателен сезон консолидираният клуб вече се превърна в опасност за всички клубове и заедно със софийския „Левски“ се установи на върха на класацията.
Мартенското дерби в Скопие се очакваше от месеци; този, който победеше в директния сблъсък, щеше да се отлепи от съперника и можеше свободно да бъде наричан бъдещ шампион.
Спортното Скопие живееше за футбола! На дървената главна трибуна изгнилите дъски бяха подменени, поставиха допълнителни подпори, които още половин час преди началото на мача скърцаха от натиска на публиката, която беше повече от хиляда души. Всички по‒значими хора в града бяха тук: германският поручик Манфред Хилц с няколко униформени военни лица, българският полковник Методи Константинов, много военни и полицейски служители, висшата градска администрация… От София беше дошъл да подкрепя скопските „бели“ и техният доживотен почетен председател, професор Александър Станишев по произход от Кукуш; още толкова, над хиляда зрители, имаше около игрището, така че в прекрасната спортна атмосфера, в хладното време през онази студена пролет на стадиона имаше може би дори три хиляди фенове!
Сред публиката шетаха сладкарят синьор Коен, който с кошница продаваше „спории“ за хапване, и Борис, който от таблата си предлагаше гевреци.
С жълта лента на ръкава зрелостникът Йосиф беше застанал измежду другарите си гимназисти, които чоплеха семки и се преструваха, че излъчват радиопредаване от надпреварата.
„Дербито, което дълго се очакваше, а още по‒дълго ще се помни, започна. Екипите стартираха с най‒добрите си единадесеторки. Софийските „сини“ с Алдев, Динев, Радев, Никушев, Георгиев, Стамболиев, Цветков, Спасов, Ласков, Стоянов и Петков и скопските „бели“ с Динев, Видович, Недков, Геров, Гаер, Боглев, Серафимов, Янков, Луков, Атанаскович и Симонов сблъскват две концепции на футбола, две тактики и практики…“ „Ей, не философствай, кълна се в майка ти, ще хвана диария“ …които магнетично привличат публика, това са умението и сигурността на левскарите, умението на вуйна ти и борбеният
манталитет на македонците…“ А бе, на кого пускаш, баба ми е по‒бърза от тебе. Ако е толкова бърза баба ти, тежко на дядо ти, няма да може да я настигне да й го начука „… ако скопяните искат титлата, трябва особено да внимават с най‒добрите нападатели на гостите Спасов и Петков…“ А бе какъв Петков, Ласков, Ласков миналата година ни натресе три гола в две срещи от първенството, вкара всичките три гола за двете победи на софиянците, а бе разгониха ни фамилията! Не виждаш ли, че е в цикъл, дошъл му е мензисът на влажния и хлъзгав терен! „…борбата, както се и очакваше, е жестока, но в границите на позволеното…“ Удряй, но кръв не пускай! „…С много стартове и дуели се играе бързо и… и… и…“ Това не е „Македония“ от миналия сезон, това не се миналогодишните локуми, тюх да му се не види, сложи му я на крака. „…Разчиства Гагуш, топката стига до Джина, той от осемнадесет метра в горния ъгъл… гоооол! …където паяците плетат мрежа…“ А бе една свещ от един метър ще му запаля на «Св. Богородица» на този Джина, аз пък една още по‒голяма ще запаля му на Шпиц заради тактикава, ама Шпиц е евреин, а бе и аз ще стана евреин и ще му взема звездата от ръкава само да станем шампиони… ето го Юри, на Шпиц сина му, ела бе, Юри, защо мълчиш, бе манга, да не би да подкрепяш ганчовците от София, ще му запаля на татко ти една свещ в «Св. Богородица», ама недей ти да си кутсуз, да не ни тръгне наопаки…
На полувремето сладкарят Коен мина край аут-линията покрай полицейския шеф Велко Новев, който грабна кошницата му и я хвърли заедно със семките в купчината изчистен сняг на стадиона. Реакцията на полицая беше съпроводена с освиркване.
През второто полувреме скопският отбор продължи да напада и постигна още един гол.
„Дали е възможно това, стрелецът пак е Джина, кой друг ако не Джина, Джина, ние сме шампиони, възможно ли е, небето се отваря и казва да, да, ние сме шампиони, броим една по една минутите до титлата. „Левски“ е неориентиран, прави каквото може, но може твърде малко, нещо се опитват, Стамболиев, капитанът им се опитва, шутира, топката удря външната греда и влиза в мрежата, не, топката не минава през гол-линията и резултатът остава два на нула за „Македония“, но не, не, съдията признава гола, не, не е възможно, несправедливо е, нима съдията може да признае такъв гол, всички го видяха, само не и той. Жеков и неговите помощници. Съдията ‒ педераст, имаш ли дъщеря? Дърпат съдията за дрехата, играчите се блъскат и се разправят, влиза полиция да ги разтървава, скопяните показват калната следа, която ударът от топката е оставил върху гредата от външната й страна, хубаво показват незатегнатата мрежа, имат чувството, че мачът е нагласен, съдията сякаш очаква тази бъркотия, продължаваща вече няколко минути, свири край на срещата и със съдийско решение от три на нула
победата е за софийските „сини“ и „Левски“ е новият шампион!“…
Автор: Ана Кочева