Александър Марков е роден на 17 август 1961 г. Юноша е на Локомотив Сф, играе още за Спартак Пл, Славия, Сливнишки герой, Левски, Белите орли Пл и американския Атланта Силвърбекс. Шампион на България (1993, 1994, 1995). Носител на Купата на страната (1992, 1993). Има 314 мача и 5 гола в „А“ група. Записва 23 мача в националния отбор. Участник на СП в Мексико през 1986 г.Той рядко дава интервюта, но сега направи изключение. Вижте уникалната му изповед…
Г-н Марков, от 23 г. живеете в САЩ. Далече ли сте от футбола?
С футбол спрях отдавна да се занимавам. Когато дойдох тук, футболът не беше на високо ниво. Две години играх, отказах се на 40. Измени ми се животът коренно. Започнах да работя в централата на ЮПИЕС. Запознах се с президента на компанията. Той ми помогна, без да знам език. За два месеца влязох в системата и се справях по-добре от дългогодишни служители. 5 месеца по-късно ми викаха „Мистър Компютър“, помнех 4300 имена. Знаете, има такива кутийки в пощата, трябва да знаеш кое име за кой „бокс“ отговаря. И това го правиш по цял ден – 8 часа. Можех да кажа всичко – кой билдинг, кой етаж, кой номер…Нямах нужда от компютър. След около 5 г. ме избраха за служител на месеца. Поработих още година и напуснах. Бях достигнал тавана, който можеше да ми плащат за тази позиция. Станах водопроводчик. Смених професията тотално. Никога не съм съжалявал, че съм сменил толкова професии, защото научих много. Дотогава не можех да държа дори отверка, бях „вързан“ в ръцете. С приятели почнахме да оправяме водопроводи на къщи и да ги реновираме. Режат се стените, понеже не са бетон като у нас, отварят се, сменяват се тръби, всичко, бани…По същият начин се затваря после, замазва се, шкури се – всички процедури. Първите 5-6 месеца имаше работа. После обаче паднаха поръчките, закъсахме. Чудех се какво да правя. Половин година изкарах без работа. Говерех английски, ама на „плажно ниво“. Реших да ставам шофьор на камион. И отидох на училище. Представяш ли си – на 55 да седя на чин? Изкарах курса за шофьори и отидох при бившия вратар Митко Попов, започнах при него, той има транспортна компания. Помогна ми и борецът Енчо Тенев, той е от Ямбол, бронзов медалист от Световното първенство за младежи в Пхенян. След 6 месеца се преместих по-наблизо до Атланта. Посъбрах пари, купих си камион и започнах да бачкам за себе си. И така изкарах до декември 2021 г. Продадох си камиона ремаркето и си купих чисто нов камион. Сега работя като пътна помощ. Взимам коли от адреси, казва се „толтрък“ тази дейност – плащат си и те взимат.
Личи, че сте доволен от живота си…
Виж, никога не съм се оплаквал. Като се прибера в България, гледам футбол само ей така – от любопитство. Прибирал съм се 5 пъти максимум за 23 години. Не съм очарован. Гледам как всички живеят с хубавите и лошите неща. Гледам ги като през стъкло. Хич не ме вълнува това нещо. И ми е много добре. Защото не е лесно да те познават, от една страна си викаш: „Еее, аз съм известен“, това-онова. От друга страна обаче ти нямаш личен живот, братче. В Америка имам собствен живот. Тук никой не се интересува кой си, какъв си. И ми е много спокойно. Помага ми и това, че имам закалка от футбола, от спорта. Който си е бил боклук, пак си остава боклук. Може да не ни е лесно, да се борим, но търсим начини за оцеляване. Спортът ти дава една основа и ти продължаваш да се бориш. Постоянно. На това ни е научил животът. Доста българи дойдоха тука, постоят година-две, стават и си заминават. Работил съм на три места тук, жена ми бачкаше на две, ако ти кажа, че е имало нощи, в които сме спали по 4 часа, сигурно няма да ми повярваш. По тъмно излизам, по тъмно се прибирам. Децата почти не ги виждах с месеци. Но това бежше цената, за да успеем, да продължим нататък. Преминал съм през много неща. Сега като се сетя…Сега нищо не може да ме уплаши, където и да отида, с каквото и да се захвана. Само да съм здрав.
Не ми липсва футболът. Все още играя. Събираме се българи всяка събота в зала. Имаше аматьорска лига, станахме шампиони, вкарах победния гол на финала. Втори финал играхме, паднахме в последните минути. Преди това ритах в отбора на ЮПИЕС. 6 пъти станахме шампиони.
Имам две операции – и на ръката, и на крака. Футболът вече не ми е толкова интересен. Гледам го като прочетена книга.
Вие как започнахте?
Отраснах в „Илиянци“. Къщата ни беше срещу игрището. Гледах като хлапе всички мачове на местния отбор Зенит, който участваше в селското и селското първенство. Баща ми Петко, Бог да го прости, непрекъснато беше в тяхната компания. Викаха му Девятката, това беше и първият ми прякор. Тате работеше в Домостроителния комбинат като стъклар. Мама беше във „Вторични суровини“ до Илиянския форт. Човекът, който може да се каже, че ме откри за футбола, е Жоро Петков – учител по физическо и литература в началното училище в кв. Требич. Всъщност аз сам се записах да тренирам в Локомотив Сф. Карах баща ми, той ми отказа. И не издържах един ден, хванах трамвая и отидох на стадиона. Обикалям, обикалям, не зная къде да се обадя. Гледам в една барака бате Коце Благоев и бай Иван обущаря – невероятен човек, черпят се вътре, обичаха да си пийват. „Къде бе, момче?“ – „Искам да играя футбол!“ Те ме гледат и не могат да повярват, разбираш ли. Все пак ми обясниха кога почва моята възраст тренировките. Още на първото занимание им събрах очите. Летях като изтребител напред-назад. Оттогава ме кръстиха Заека, бях дребосък, адски пъргав и неуморим. Бате Коце ме сложи да играя халф, по принуда станах по-късно бек. Направи ме и капитан на отбора. От нашия набор само аз стигнах до професионалните групи. Иначе големи таланти бяха Калаеца, Ромпето, Славчо, Яшо, Марчо, брат му на Чапайката – все момчета, чиито имена не говорят сигурно нищо на широката публика, но имаха невероятни качества.
Помните ли дебюта си в А група?
Да, срещу Сливен като гости. Започнах като титуляр, с №6. Паднахме с 0:2 (4-и кръг, 12 септември 1981 г. – б.а.). Почти нищо ни си спомням от самата среща, щото като си на тая възраст, не знаеш на кой свят си. Шашнат, едно друго. Но по-късно се наложих в състава, взех участие в почти всички мачове по пътя към спечелването на Купата на съветската армия през този сезон. Помня като днес победния финал в Плевен срещу Локо Пд. Взех първия медал в кариерата си, станах и майстор на спорта“ (смее се). „Заслужил майстор“ станах през 1986 г. заради класирането за Световното първенство в Мексико. Но ни книжка видях, ни нищо. Бях изпаднал в немилост тогава…
Защо се стигна до там?
Защото бях подписал договор с Левски. И началниците на Локомотив ми спряха състезателните права. През зимата на 1984 г. се случи. 9 месеца не играх футбол. Заплашваха ме, пращаха ме на разпит в Министерски съвет, заедно с Вуцата (Иван Вуцов – б.а.). Той ми вика: „Аз повече от това не мога да направя. Все пак тези хора управляват държавата“. Тогава Стоян Орманджиев, човекът, който ми създаде най-големи ядове и какви ли не идиотщини, се запъна. Заплашиха родителите ми, че ще ги уволнят от работа, ако не ми въздействат да си променя решението. А мен щели да ме пращат в Белене. Ама аз и досега съм си такъв див, правя си каквото сам си реша и си отстоявам достойнството. И им заявих: „Ако трябва ще ходя да лепя плочки, но няма да се върна в Локомотив!“. Като се развика тоя Шпатов (шеф на БФС – б.а.), тоя боклук: „Кой си ти, бе? За какъв се мислиш? Жив ще те заровя в земята“. Такава гад не съм виждал. И ме изгониха като мръсно коте от Министерски съвет.
Как поддържахте форма докато ви изтече наказанието?
Тренирах скришно с Левски. На „Герена“ се готвех заедно с друга „черна овца“ – Гошо Йорданов. И Ламята беше наказан, той пък от ЦСКА и Сливен. Даже оставах да спя в неговия апартамент. Бяхме неразделни. Криехме се като партизани от проверяващите, когато дойдеха на стадиона. Потренирвах, ама нищо сериозно. Пламен Гетов ми предложи да премина в Спартак Плевен. Единственото ми условие беше да ме запишат в учителския институт. Останах в един прекрасен град. Плевен е вторият ми роден дом, искарах най-силните си футболни години. Там намерих и любовта на живота ми – Ирена.
Кои бяха вашите идоли?
Йохан Кройф и Диего Марадона. Начко Михайлов ми беше кумир. Много харесвах и Румен Горанов. Той беше уникален – правеше неща, които другите вратари не правеха. До ден-днешен не съм виждал вратар, който с ръка да подава топката, все едно я рита с крак. Хвърли я на центъра, и то точно на съотборник. Боко Димитров също ме впечатляваше, Бумбо, Гошо Бонев… Виж, старите футболисти ни посрещнаха навремето добре, никой не ни е притискал, обиждал…но пък и ние питаехме нужното уважение към тях и си знаехме мястото. Иначе детската ми мечта беше да играя в Левски. Баща ми беше голям левскар и ме водеше на всеки домакински мач. Даже веднъж ме прати да поднеса цветя на Гунди. Бях си обещал един ден да облека синята фланелка. Никога няма да забравя, че съм тръгнал от Локомотив, както и кой ми е помогнал. Обичан отбор е от мен.
През зимата на 1992 г. започна синята приказка за вас… Бързо се превърнахте в любимец на левскарската публика…
А тя е доста капризна, както знаеш. Аз се влагах докрай, защото Левски е отборът на моите мечти. Парите не ме интересуваха. Изживяванията на терена нямат цена. Аз отказах 200 000 долара, за да остана при „сините“ за 12 000 долара. Турският Денизлиспор ми ги предлагаше, а аз държах правата си. Въпрос на виждане, на разбиране, на живот. Можех и в Кипър да отида, ама отидох в САЩ.
Защо се стигна до резила с отпадането от скромния словенски Олимпия Любляна през лятото на 1994 г.?
Честно си признавам, че в първия мач (2:3) бях много зле. Не знам защо, нямам обяснение защо бях толкова пренапрегнат. Тогава пак се опитаха да ме обвиняват в разни истории. В Левски винаги се търси под вола теле. Ние нямаме право да играем слабо. Но пък и ние сме хора, бе. Аз нито съм Марадона, нито Меси. Има такива мачове. Играя слабо, но не съм продал мача. Така и след нещастното поражение в София от Аалст през 1995-а. Хвърлиха върху мен причината за загубата. Престанаха после дори в групата да ме слагат. На реванша не ме взеха. Да, вкарах си автогол, но…
По-рано Пламен Гетов отиде в Шумен и не ме взеха за гостуването. Било ги страх да не продам мача, понеже с Пацо сме приятели. Да видиш каква параноя, какви идиотщини…Да не говорим, че картинката се повтори и след 1:5 от Нефтохимик в Бургас (24 февруари 1996 г. – б.а.). Влязох в съблекалнята, нося им видеокасетката от мача. „Как може да ме обвините за това?“ Аз съм човек, който казва директно истината в очите. Дали ти харесва, или не, си е твой проблем. Отидох при треньора Иван Кючуков да го питам какъв е проблемът. Той ми отвърна: „Проблемът е у Андрей Желязков. Каза, че са купили футболисти за много пари, те не оправдават доверието и трябва да се продадат.“
Отидохте си обиден от Левски…
(Мълчи дълго. Пуши). Ще ти кажа само едно нещо: Молех проф. Димитър Шойлев и д-р Михаил Илиев да ми направят атроскоп, защото имах проблеми с коляното. Мъчеха ме страхотни болки. Нито можех да тренирам, нито да играя мачове. Виках им: „Хора, дайте да се оперирам, не издържам вече.“ Илиев ме режеше: „А, мускулче, това е нещо банално…“
Бам, една инжекция. Да, ама не. И така 6 месеца играх. Проблемите не спираха. Вдигнах ръце накрая и поисках да ме пратят за операция в Белгия при прочутия проф. Мартенс, който оперира Ван Бастен и Гулит. Уредиха ме виза. И знаеш ли какво се оказа след прегледа? Играл съм със скъсана странична връзка, скъсан менискус. Само помисли как и с какви болки съм играл половин година. По време на операцията, доста тежка, изпаднах и в кома. Доктор Чавдар Нинов е моят спасител, той ми спаси живота. Мъжът на известната гимнастичка Бианка Панова асистира на операцията. Тогава много ми помогна и д-р Петър Нинов. Много съм му благодарен. По-късно стана и кръстник на сина ми.
