Предраг Пажин е един от най-големите любимци на сините фенове. Роден е на 14 март 1973 г. Играл е в Сутиеска (Никшич), Йединство (Биело поле), черногорския Рудар (Плевля), Партизан (Белград), Левски, турския Коджаелиспор, Спартак (Плевен), Гуоан (Пекин), Шахтьор (Донецк) и Шандон (Лунен). Бил е играещ треньор на Локомотив (Мездра) и Ботев (Козлодуй). Пажин има 32 мача за българския национален отбор. Участник е на Евро 2004.
Историята си Предраг разказва в интервюта за колегата Милен Димитров и предаването „Код Спорт“.
Г-н Пажин, как се стигна до твоя трансфер от Партизан (Белград) в Левски?
– Малко е сложна ситуацията, защото стана през 1999 г. Преди да дойда в Левски, отидох на 10-дневни проби във Вердер (Бремен). Имаше закон и въпреки че имах изтекъл договор, ако в рамките на месец не подпишех нов, имаха право да искат трансферна сума. Станаха разни неща – не ме пускаха да играя, немците искаха одобрение от Партизан, за да мога да играя контролен мач. Както и да е, накрая искаха огромна сума и пропадна трансферът. Върнах се разочарован в Сърбия, тренирах за здраве и един ден ми се обади един общ приятел с Люпко Петрович. Каза, че ме търсят от Левски. Тогава казах: „Каква България? Аз идвам от Германия, от Вердер (Бремен)!“ Приятелят ми каза да отида, да видя и ако не ми хареса, да се върна. Така и стана.
Как те приеха тогава на „Герена“?
– Имах огромен късмет, че като дойдох, веднага отидохме на подготовка в Германия. Върнахме се и имахме контрола с Анортозис пред 15 хиляди човека. Не вярвах, че един приятелски мач може да събере толкова фенове. Имах късмет, че на мача за УЕФА с АПОЕЛ вкарах гол и тогава ме приеха. С този мач феновете ме заобичаха.
Има ли разлика между публиката на Партизан и тази на Левски?
– И двете са страхотни! Въпреки че в момента на Левски са много по-малко и феновете са разделени, докато на Партизан винаги ходят поне по 3-4 хиляди човека. Не мога да направя разлика. Много са темпераментни, много са добри и двете агитки.
Коя беше най-успешната година в кариерата ти?
– Като цяло през цялата ми кариера пет пъти бях шампион на различни държави. Четири пъти спечелих купата. Годината ми в Левски ми беше най-хубава – взехме и титла, спечелихме и купата, играхме добре в купата на УЕФА.
Защо обаче остана само една година на „Герена“? Оттам те продадоха на турския Коджаелиспор.
– Да, имаше изгодна оферта. Нали знаете как е в България? Щом излезе хубава оферта, не се чака, а веднага се продава.
Ти беше ли съгласен тогава да отидеш?
– Не много, честно казано. Особено не ми се ходеше в Турция. Но не можах да се върна в България, казаха ми да остана там.
Откъде тръгна информацията, че си бил „хванат“ от ЦСКА в решаващия мач на Левски за шампионската титла с „червените“?
– От моя приятел Игор Марковски.
Датата е 13 май 2000 г. и ще се запомни с кървавия гол на Георги Иванов-Гонзо.
– От Игор Марковски (б.р. – тогава пресаташе на ЦСКА) тръгна всичко. Направи „Хари Потър“ приказка. Не знам откъде му хрумна това нещо. Защо мен точно? Имаше цяла седмица до мача, пък с някакви химикалки са ме записвали… Сашо Диков тогава беше най-активен и в момента, в който го попита за записа и за тази химикалка, той спря.
Ти трябваше да пуснеш Бербатов да вкара гол, нали?
– Трябваше, да. И всичко случило се на мача, все едно Игор Марковски беше прав. Защото в главата ми бе, че съм обвинен, че продавам мача. Правих тъпи, детски грешки, но за късмет спечелихме.
Може би тогава след Гонзо, ти си бил най-радостен.
– Много пъти съм гледал запис на гола. След него качих Гонзо на раменете и го носих. Имах един потник под футболната тениска и на него пишеше: „Сам срещу всички“. Много ми беше тежко психически по време на мача. Постоянно мислиш да не сбъркаш, да не сбъркаш и точно тогава правиш грешка.
Спомена, че Люпко Петрович много те е искал на „Герена“ – как се работеше с него?
– О, Люпко е феноменален треньор! Удоволствие беше да се работи с него!
Човек, който е водил Цървена звезда, взима футболист от Партизан.
– Той много се има с футбола. Няма тайни за него. След това работихме заедно в Китай за една година. Страхотно, хубави тренировки. Много голям тактик. Ако иска да не загуби, ще направи така че да не падне.
Имал ли си конфликти с него?
– Не, дори като бяхме в Китай, непрекъснато бяхме заедно. Последно докато беше в ЦСКА, се виждахме много редовно.
Трудно ли ти беше в Китай?
– Не. Слагам го след Левски и Партизан. Но за 19 години професионален футбол най-хубавото ми време беше в Китай.
Много хора не свикват там с начина на живот.
– Като отидох за първи път през 2002 г. с Люпко в Пекин, паснах много. Просто ми харесва тази страна. След това отидох подготвен, вече знаех манталитета. Усмивка и всичко е окей.
Обаче трябва и да играеш добре.
– Аз играх добре. Най-хубавата ми форма беше на 32-34 години. Тогава играх най-добре.
Какво ще кажеш за Украйна?
– Голяма грешка. Не е моята държава, не е моят футбол, не е моят манталитет.
Кое не ти хареса там?
– Не ми харесва футболът, не ми харесва манталитетът, не ми харесва начинът на живот, тренировките. Всичко е комунизъм, изнервяне, електроника, дигитализация, проценти. Всичко е изчислено. Собственикът на Шахтьор е много богат човек и държи всичко да е топ. Много тежко беше. Но моята генерация сме пионери. Оттогава започнаха да правят Шахтьор това, което е в момента. Всяка година е или в Шампионска лига, или в Лига Европа.
Но условията за футбол в базата са страхотни.
– Да, но вече базата не съществува. Но наистина там само мислиш за футбол. Всичко друго ти е предоставено.
Защо се съгласи да вземеш български паспорт?
– Още докато играх в Партизан, имах някакви мачове за „Б“ националния отбор на Югославия, но неофициални – срещу Канарски острови, сборен отбор на Тенерифе. Беше преди европейското в Белгия и Холандия през 2000 г. Подписах с Левски и тогава Херо беше селекционер. Всеки мач даваше някакви оценки за чужденците и разбрах, че ме иска в националния отбор. След това Херо стана треньор в Левски, а Стойчо Младенов – национален селекционер. Иван Вуцов, лека му пръст, ми предложи да играя. Отидох в Сърбия и казах, че имам предложение от българския национален отбор. Ще ме викате ли за европейското? Ами, зависи от теб. Разбрах за какво става въпрос и се съгласих да взема български паспорт.
Кой беше първият ти мач за българския национален отбор?
– Контрола с Белгия на „Герена“. Загубихме с 1:3, но беше голямо удоволствие. Вашите колеги – журналисти ми казаха, че задължително трябва да науча българския химн да го пея и го пеех на първия мач.
Беше част от състава ни на европейското първенство в Португалия през 2004 г. Можеше ли да се представим по-добре?
– Разбира се, че да. Много често се сещам, като чета вестници и пише за последното ни класиране. Можехме, просто много грешки допуснахме тогава. Преди европейското, приключихме първенството в Украйна, прибрах се в България. Пламен Марков беше треньор и ми каза да си почина 5-6 дни. А преди европейско да почиваш 5-6 дни… Разбира се, аз не съм почивал, а съм тренирал да поддържам някаква форма. Изненадващо имахме една тренировка на Панчарево и някакви изследвания. Толкова бях изморен, че изобщо не можах да се оправя до европейското. Спринтове, бегови упражнения и до ден-днешен не разбрах защо стана това. Според мен подготовката беше неправилна. Имахме добър отбор и това го показахме и в квалификациите, които минахме много леко. Гледах запис и на трите мача. Не беше реално 0:5 в интерес на истината. При 1:0 имахме едно или две положения на Янкович. Но като изпуснеш, всичко тръгва надолу, навързват се грешките една след друга. Не подценявам Швеция, който беше много силен отбор. Ама ние не бяхме толкова слаби. Повтори се мачът от Чехия, когато паднахме с 0:6. Също не бяхме за 0:6, но така се получи. Седем удара, шест гола. Това е статистика.
Кой е най-силният ти мач за националния тим на България?
– Срещу Холандия на „Васил Левски“. Тогава ме купи Шахтьор. Между другото, дойдоха да гледат Росен Кирилов, това после го разбрах. Прибрахме се в „Бояна“ и видях на телефона 50 пропуснати повиквания. Обадих се и трябваше спешно да отида. Мениджърът ми каза, че са дошли да гледат друг футболист, но взимат мен. Казах – зависи, ако се разберем, ще ме вземете.
Чувстваш ли се българин?
– Да, категорично. Много пъти говоря с приятели, вече 21 години съм в България. От 2008 г. вече постоянно съм тук. Като отида в Сърбия или при майка ми в Босна, на втория-третия ден ми се прибира. По принцип в Сърбия нямам нищо, роден съм в Босна и Херцеговина. Но два дни извън София и България, и ми се прибира. Тук ми е най-добре. Намерих себе си тук.
Как ти се отрази войната в Югославия?
– Много пъти се чудя дали да напиша една книга. При мен е много сложно самото начало на футболната кариера, войната. 1991 г. подписах със Сутиеска в стара Югославия. Отидох там на 18 години, шест месеца след това отидох в казарма през януари 1992 г. Март месец започна войната и по време на войната един ден в казармата се брои за три. Демек за шест месеца изкарах година и половина. Баща ми каза, че съм дотук и се връщам да играя. Имаше КПП-та, трябваше ти разрешение да можеш да излезеш. Отидох за едно интервю за един вестник и показах на границата, а митничарят ме пита къде съм се загубил една година? Така ме пуснаха.
Как стана снайперист в казармата?
– Имахме стрелба и видяха, че съм добър.
И оттогава стрелял ли си?
– Е, не съм убивал човек, но съм стрелял, да. От време навреме ходя на стрелбище. Но не е моето, не ме кефи. Дори на лов ме водиха…
Кой те кръсти Стената в Партизан?
– Дамир Чакар, в една стая бяхме. Бяхме много хубав отбор, много добри приятели и се бъзикахме. Имаше една песен; „Кой е най-добрият футболист? Сашевич! Кой е най-добрият техник? Драган Чилич! Кой е най-силният? Предраг Пажин!“ Казваше – по-добре да те удари влак, отколкото да те удари Пажин!
С какво се захвана след футбола?
– С моите приятели Александър и Предраг Тешович направихме фирма “Сан Марко”. Много бързо се развиваме на българския пазар. По отношение на мазилки и декорации сме супер. От тази година се занимаваме и с външна изолация. Направихме и футболен отбор, имаме идея и за спортен клуб.
Както каза, в началото сигурно си се дърпал да приемаш офертата на “сините”?
– Да, така беше. През 1999 година НАТО започна бомбардировките над Сърбия. Първенството беше прекратено, хората бяха уплашени от задаващата се нова война. Вече мислех да се отказвам от футбола, но ми се обади един мой познат мениджър – Миленко Мандич – Манда. Той беше приятел на Желко Разнатович – Аркан, убиха го заедно с него на 15 януари 2000 година в белградския хотел “Интерконтинентал”, за съжаление. Казаха ми: “Люпко те търси! Отиваш в България”. Първоначално не исках и дума да се издума да отивам в София. Дърпах се, но буквално ме “арестуваха” и ме “пратиха” в “Левски”. Мениджърът отсече: “Отиди просто, за да уважиш Люпко като приятел. Ако не ти хареса, се връщай”. Срещнах се с Владо Грашнов, Бог да го прости, с Люпко говорихме, уточнихме условията и така дойдох тук и вече съм толковагодини в България. Люпко има основната роля да заиграя в “Левски”. Оставаме приятели и до днес двамата. Твои колеги пуснаха слух, че едва ли не той после ме е изгонил от “Герена”, че сме били скарали и тем подобни глупости. Няма нищо вярно в това.
Какво знаеше за нашия футбол, преди да дойдеш в София?
– Трябва да ти призная, че бях в час с нещата. Един от най-ярките ми детски спомени е от епохалния мач между Югославия и България на 21 декември 1983 г. на стадион “Полюд” в Сплит. Никога няма да забравя какво се случи след победния гол на Раданович за 3:2. Бихме и се класирахме за Европейското първенство във Франция. Майка ми ме изрита доста здраво, защото изкрещях като луд при гола. Мама беше заспала, а аз я стреснах с вика си. Оттогава уважавам българския футбол.
По време на престоя в “Партизан” ти наби Матея Кежман – изгряващата звезда на сръбския футбол. Каква беше причината?
– Този инцидент се случи по време на мач от евротурнирите. Гостувахме на “Лацио” в Рим. В последната минута останахме трима на един при една наша контраатака. Матея беше длъжен да подаде, вместо това пропусна положението. Направих му забележка, той ме напсува, наговори ми и други гадости.
Изрепчи ми се в лицето
и аз му плеснах шамар
Това е цялата история. Направих тази глупост, но не съжалявам. С Кежман се засякохме веднъж години по-късно. Той поиска да се сдобрим, но аз го отрязах. Препоръчах му да стои по-далеч от мен.
Имаше ли последствия за теб? Какви наказания ти наложиха от ръководството на клуба?
– Ами, извадиха ме временно от първия тим и ме заточиха да тренирам с юношите. Треснаха ми и глоба, превърнах се в жертва, но няма значение. Матея беше млад футболист, имаше висока цена като национал, после го продадоха на ПСВ “Айндховен”, а аз останах в “Партизан”.
Кои бяха твоите идоли?
– О, аз ги сменявам като чорапи (смее се). №1 за мен ще си остане Франко Барези. Гениален футболист, мозъкът на “Милан”. Като малък имах по-странен избор. Преди войната симпатизирах на “Хайдук” (Сплит). Много харесвах играта на Стипе Андриашевич от “Хайдук”, който после беше в “Монако”, “Селта”, “Райо Валекано”. Бях впечатлен по едно време и от марсел Десаи. Железен беше французинът. През 1987 г. бях записал военно училище в Сплит, което се намираше на 500 метра от “Полюд”. Нормално беше да стана част от торсидата. Блаз Слишкович, братята Зоран и Златко Вуйович, Вулич, Деверич… Имаше и един Иван Гудел – перфектен футболист, но заболя от хепатит и рано приключи кариерата си, за съжаление. Големите дербита ги правиха “Партизан”, “Цървена звезда”, “Хайдук” и “Динамо” (Загреб). Югославският футбол беше на светлинно ниво нагоре от настоящия.
Кой беше най-трудният ти съперник?
– Германецът Карстен Янкер. Голямо животно беше (смее се). Як като бик, повлича те, не можеш да го поместиш. Много трудно се пази. Впечатлявали са ме още Алън Шиърър и Ян Колер, но Янкер ми е създавал най-много ядове.
Как започна кариерата ти?
– Отраснах в босненското градче Невесине. През 1991 г. заиграх в “Сутиеска” (Никшич) от елитната дивизия на стара Югославия. Това беше първият ми досег с професионалния футбол. Скоро след това обаче влязох в казармата. Това стана януари 1992 г., а в края на март започна войната. Понеже съм от Босна, ме пратиха да се бия там. Няколко месеца изкарах на фронта. До ноември участвах в реални бойни действия.
Нямаше ли как да отървеш казармата?
– О, трудничко беше тогава. Нямах връзки, имах амбиции във футбола. Трябваше да изкарам войниклъка, за да не ми създават проблеми по-късно. Викам си: “Айде да минат там три месеца и готово”. То никой от нас по онова време дори не си помисляше, че ще избухне реална война.
Вярно ли е, че си бил снайперист по време на кризата?
– Малко прекалиха някои твои колеги, които писаха, че даже съм убивал хора и така нататък. Сигурно щях да убивам, ако се бях почувствал застрашен в някой момент. Почти всеки ден моята част участваше в престрелки, в сблъсъци. Това е реалността на войната. Не е детска видеоигра. Върху теб се сипят истински куршуми и бомби, единствената ти мисъл е как да оцелееш. Пред очите ми умираха мои съученици, мои приятели… Жал ми е, но това е животът (въздиша). Вече минаха повече от 20 години оттогава. Като се обърнеш назад, се питаш: „За какво сме се били…“ Оказва се – за нищо. Аз до 1980 г., когато почина Тито, не си давах сметка каква е разликата между хърватин, бошняк и сърбин. Бяхме един народ – 23 милиона души югославяни. Моят баща Джуро, лека му пръст, беше полицай. Заплатата му беше достатъчна, за да ходим по 2-3 пъти на море, живеехме добре, без лишения. После почна тази простотия, която съсипа десетки хиляди съдби… Бяхме като братя, но Великите сили успяха да ни скарат. Воювахме за едното нищо.
После игра редом до хървати. В “Шахтьор” бяха Стипе Плетикоса и Дарио Сърна…
– Никога в спорта не е имало вражда между хървати и сърби. Поне аз не съм ставал свидетел на такова нещо. С Дарио и Стипе, пък и с мюсюлманите, имахме суперотношения. Никога не е ставало въпрос за политика. Бяхме едно семейство.
Как продължиха нещата?
– След уволнението от казармата заиграх във втородивизионния “Йединство” (Биело поле). Там изкарах един сезон, а после подписах с черногорския “Рудар” (Плевля). През януари 1995 г. преминах в “Партизан”. На “ЮНА” ме покани Любиша Тумбакович. Това е моят футболен гуру, човекът, от когото съм научил най-много. В продължение на 7 години работихме заедно. Моята треньорска философия на 80 процента е от него. За Тумбакович най-важни бяха дисциплината и контецнтрацията. Всичко останало идва след тренировки. Много як психолог е, не е тип диктатор. Любиша е човек, който трудно изказва похвали. Повече може да те нахока, отколкото да те погали. Често казваше: “Игра добре, но може и по-добре”. Това ти дава мотивация да се развиваш още повече.
В “Партизан” каква обстановка завари?
– Тимът беше в преходен период, бяха напуснали един куп звезди: Бърнович, Миятович, Живкович, Славиша Йоканович… В това видях моят шанс и не го изпуснах. Тъкмо започваха кариерите си Саша Чурчич (“Астън Вила”, “Кристъл Палас”, “Болтън”), Саво Милошевич (“Парма”, “Астън Вила”, “Селта”), Драган Чирич (“Барселона”), Зоран Миркович (“Ювентус”), вратарят Горан Пандурович (“Рен”).
През първата ти година на “Герена” направихте истински поход в турнира за Купата на УЕФА…
– Да, отстранихме “Апоел” (Кипър) и “Хайдук”, озорихме “Ювентус”. Най-емоционален спомен ми остави победата над кипърците с 2:0, защото дебютирах пред нашата публика с гол за “Левски”. От фаул изстрелях такъв снаряд, че щях да скъсам мрежата. С “Хайдук” атмосферата беше уникална – 30 000 души, пълен стадион. Винаги ще си остана левскар. Само за една година спечелихме шампионската титла, взехме купата на България, избраха ме за най-добър чужденец, взех паспорт и започнах да играя за националния отбор на България. България е моята втора родина!
Винаги ще те питат за онова вечно дерби през май 2000 г. Освен с “кървавия” гол на Гонзо, той се запомни с пропуските на Димитър Бербатов и твоето участие при тях. Каква е истината?
– Пресаташето на ЦСКА Игор Марковски ме забърка в тази помия. Обвини ме, че съм прибрал подкуп от “армейците”. Кълна ти се, истината за този мач е, че просто психиката не ми издържа. В седмицата преди мача имаше огромно напрежение, което ми се отрази. От страха, от притеснението ми да не сбъркам, се получиха такива абсурдни ситуации, че хората си помислиха, че съм продал мача на ЦСКА.
Бербатов пък сам
ми призна момчето
че е излязъл на инжекции заради контузия в глезена. И се оплакваше, че не може да издържа от болката. Тогава той нямаше късмет. Аз му подарих топката, стъпих на нея, не я прецених добре ситуацията. Но той пък се подхлъзна и не можа да вкара. Случва се. Това застъпване на обувките и т.н. е само от притеснение. От нищо друго. В продължение на 3-4 дни върху мен имаше постоянен натиск – за някакви касетки, проститутки, химикалки и такива глупости. Повторих го вече 100 пъти: аз никога не съм продал мач през живота си. Кълна се! А и каква е логиката да продавам точно дербито, при положение, че ако спечелехме шампионската титла, щях да взема тройно повече пари. Няма смисъл да го правя. Някакво леко момиче беше замесено. Била ме записала със скрит в химикалка диктофон. Изкараха я едва ли не шпионин като Джеймс Бонд. Нали Сашо Диков после го натисна Марковски: “Дай тая касета”. После касетата изчезна, стана писалка. После и тя изчезна…
Идвала ли не при теб такава проститутка?
– Не, бе, брате, това са пълни измишльотини. Марковски го измисли, за да направи някаква интрига. Абсолютно измислена история. Аз бях се зарекъл да го съдя мошеника, обаче се отказах после. Безсмислено е с мишки да се занимавам.
Защо казваш, че трансферът ти в “Коджаелиспор” е бил едва ли не насила?
– Дори не знаех, че ми гласят трансфер. Това стана след 5-ия кръг, след мача с ЦСКА на “Българска армия”, когато ни биха с 1:0 след гола още в 1-ата минута на Димитър Иванов. Отидох си вкъщи, легнах да спя. Сутринта в 8 часа ми звъни телефонът. “Тръгвай за Турция по най-бързи начин”, ми наредиха. Аз бях против. Преди това отказах 2-3 трансфера в Германия. Искаха ме “Арминия” (Билефелд) и “Унтерхахинг”. Бях 26-годишен, национал, и прецених, че съм от класа за по-голям отбор от тези. Събрах си багажа и заминах за Турция с намерение да ги уважа само хората, но да не подписвам. Тогава един от шефовете на “Левски” ми каза, че аз място на “Герена” повече нямам. Тука не мога да се върна. Бях принуден да подпиша договор с “Коджаелиспор”. В отбора се засякох със Здравко Лазаров – Електричката, и със Сашо Александров – Кривия. Треньор в началото ни беше Расим Кара. С него нямах никакви проблеми. Те започнаха след неговото напускане. Дойде Хикмет Караман и ме извади от първия тим. Нещо не ме харесваше този човек.
Защо и в Турция се замеси в няколко инцидента?
– Е, защо? Получи се една нелепа ситуация. Паднахме от “Ризеспор” с 0:1. Прибрах се в съблекалнята и от яд, че не съм влязъл в игра, изритах едно шише, пълно с вода. То обаче отскочи от стената и се заби в главата на президента на клуба ни. Не видях, че шефът е вътре. Доста конфузно се получи. Одрусаха ме със сериозна глоба. Турците усетиха, че съм нервак и… Само проблеми. Играем с “Анкараспор”. Заради един пряк свободен удар се сдърпах с мой съотборник – Фарук се казваше. Той ме зашлеви. Въздържах се да му отвърна, обаче Караман ме смени мен за назидание. Едно от децата, които връщаха топките, ми поиска фланелката. Аз я хвърлих към него, но фланелката падна на земята пред него. Одрусаха ме с 50 000 долара, понеже
съм бил хвърлил
на земята екипа
с турското знаме
Обидил съм националния символ, един вид. После пък на тренировка се сбих с един египтянин. Удари ме нарочно. Побеснях и го отвях!
Ако не се лъжа, беше решил да съдиш турския клуб. Какво стана? Колко пари ти дължат?
– Имат много да ми дават, но никога няма да ги получа. Нито пък можех да ги съдя, защото ми беше забранено. Виж, братко, почти всичките му бивши клубове ми дължат пари. Ако ти кажа колко съм загубил от футбола, ще се хванеш за главата.
Колко са парите?
– Огромна е сумата. И от Китай, и от Украйна, и от България. В “Локомотив” (Мездра) например играх на собствена сметка в продължение на 2 години. Пътувах на мои разноски ежедневно, даже давах на момчетата от отбори пари. Те ми се молеха: “Дай 10, дай 20 лева, че няма какво да ядем”. Абе, страшна работа. Какво да правя, да ги оставя да умират ли? С много пари изгорях там и то за нищо. Нямаше никакъв смисъл цялата работа. 24 месеца играхме без заплати. Съдих ги, обаче фалираха изкуствено клуба, той вече не съществува и аз останах с празни ръце. От фалирал клуб не можеш да си вземеш борчовете.
Може ли да се каже, че си загубил 500 000 евро от футбола?
– Ако говорим честно, за цялата ми кариера са много повече. Само турците ми дължат още половин милион.
Това е страшно, което казваш…
– Е, страшно е, но какво да правим. И в “Шахтьор” ми прекратиха предсрочно договора, въпреки че бях обвързан за още една година. Съдих се с олигарха Ринат Ахметов, който е собственик на клуба от Донецк. Осъдих го, но за да не става още по-зле ситуацията, замразих делото. Предупреждаваха ме разни хора, че Ахметов е много опасен, да не се занимавам с него. Аз съм такъв характер, че ако реша нещо – или печеля, или губя. Отидох в Донецк и им казах: “Дайте да спираме тези глупости. Прекратявам си договора и това е”. И така стана.
Ти беше първият чужденец в “Шахтьор” навремето. Тогава отиде в началото на грандиозния проект, замислен от Ринат Ахметов…
– Да, така беше. Невио Скала ме взе. Бях пионер, така да се каже. Честно да ти призная, искам да забравя престоя си в Донецк. Толкова много горчилка се е събрала у мен, че… Не мога да ти опиша. Не зная как да ти го обясня. Не искам да се сещам. Това е най-голямата грешка в живота ми. Искам да ги изтрия просто тези кошмарни години – 2003 и 2004.
Защо след престоя в Турция премина в “Спартак” (Пл) през 2001 г.?
– Просто, защото не ми дадоха да се върна в “Левски”. Натириха ме заедно с още 9-10 излишни като мен в Плевен. “Спартак” беше нещо като дубъл на “сините”. Треньор ни беше Вили Вуцов, добър отбор сглоби. Аз не се задържах много – само 5-6 месеца бях там и едва 10 мача изиграх. На Иван Вуцов ще бъда благодарен цял живот. Той вярваше в мен. Куриозен случай съм аз, да знаеш. Не играех никъде, бях без отбор, но бях български национал! После Люпко Петрович ме покани през 2002 г. в китайския “Гуоан” (Пекин). Това беше най-силният период в кариерата ми. Чувствах се отлично. Не можахме да станем шампиони, но до последно се борихме за титлата. Няма да забравя никога последния си мач за “Гуоан”. Играх 45 минути, на стадиона имаше 45 000 души. Станаха на крака, аплодисменти, овации.
Разплаках
се с глас
Нашите запалянковци счупиха оградата, нахлуха при нас, само, за да ме докоснат, да се снимат с мен. Обичта на тези хора никога няма да я забравя. Много странно беше поведението на ръководството на клуба. Те изобщо не ми предложиха нов договор, въпреки че бях №1 и ме обичаха феновете. В Китай по принцип няма никаква логика. Убедих се в това. Можеш да вкараш и 100 гола, да си голмайстор, но това не ти гарантира, че ще останеш в отбора. За благодарност от Пекин получих една огромна кристална топка. 10 кила тежи, едва я домъкнах до Сърбия. През 2005 г. Любиша Тумбакович ме върна отново в Китай. В “Шандонг” изкарах два сезона. През 2006 г. станахме шампиони предсрочно – 7 кръга преди края на първенството. Обаче и с “Шандонг” имах инцидент…
Какво имаш предвид?
– В азиатската Шампионска лига играхме с “Ал Итихад”. В първия мач направихме 1:1. На реванша за съдия ни се падна някакъв нещастник. Изгони незаслужено един от нашите и аз се изплюх в посока към рефера. После този ме обвини, че съм го наплюл. Как мога да го уцеля? От 17 метра! Заради съдията паднахме 2:7.
Кой е най-силният мач в кариерата ти?
– Ремито ни с “Левски” в Сплит за Купата на УЕФА през 1999 г. Завършихме 0:0 с “Хайдук. Много се гордея с моето представяне. Хърватите се опитаха да ме провокират преди двубоя, пак нещо, свързано с национализма. В местните медии излязоха обидни статии – нали съм православен, там, войната… Дори по време на самата среща имаше такива заяждания, но това само ме амбицира още повече. Иначе знаеш ли след кой мач съм се радвал като малко дете? Когато с България ударихме Хърватия с 2:0 в евроквалификацията през 2002 г. Тогава опазих Ален Бокшич. Не му дадох да диша.
Кой е най-кошмарният ти мач?
– (Замисля се) Може би този в Прага през 2001 г., когато паднахме с 0:6 в световна квалификация. Това е най-абсурдният двубой, в който съм играл през живота си. Не бяхме толкова лоши, колкото нямахме никакъв късмет. Всяка топка, която чехите ритаха към вратата, ставаше гол. Всяка топка, ти казвам. Боже, това е невъзможно! И до ден-днешен не мога да си обясня какво стана. На предният ден се подигравахме на младежите, които бяха паднали с 0:8 в квалификация.
