Когато говорим за колорит в българския футбол, безспорно сред изпъкващите имена на преден план е това на Емил Велев. Специалистът, популярен с прякора си Кокала, е последният наставник, извел Левски до титлата. Припомняме Ви любопитно интервю на Велев пред в. „24 часа“ от 2013 г. По това време Велев е наставник на Локомотив София.
– Г-н Велев, как ви звучи рубриката за това интервю “Шампиони на масите”?
– Първосигнално се разбира да седнеш в ресторант и там да си много издръжлив, да си весел, контактен. Звучи ми като игра на думи. Според мен в краткия период, в който живеем, трябва да вкусим от всички позволени неща.
– Локо (Сф) е третият софийски отбор, който водите. Направихте си майтап, че “Голям шлем” от 4 може да има, ако Академик или Септември влязат в елита. Професията ви е треньор, тотално ли изключвате варианта да поемете един ден ЦСКА, срещу който сте водили доста битки?
– В българския футбол всичко е възможно. Може и пет софийски отбора да водя. Не е съвсем изключено да се появя и в ЦСКА. Честно казано, не си го представям. Като поех третия си софийски тим Локо, веднага журналисти ме попитаха дали не се чувствам обречен. Много добре знаех какво ме очаква в “Надежда”, като приех предложението. Той се намира в много труден период. Това не е от този сезон, а и от миналия. Ако беше някой друг, сигурно нямаше да се съгласи да поеме Локо сега. Аз обаче го направих, защото обичам предизвикателствата. Много лесно е да се съгласиш да застанеш начело на отбори като Левски, които имат високи цели и възможности. Напълно съзнавах какво означава да ида в “Надежда”. Тук трябва да кажа, че разговарях обстойно със собственика на клуба г-н Николай Гигов.
Хареса ми как конкретно вижда той бъдещето, и затова се захванах с тази тежка задача. Чисто статистически сме в зоната на изпадащите. През втория дял ще трябва да вдигнем отбора и с новите попълнения да го стабилизираме. Задачата ще е не да изглеждаме много по-добре, а да побеждаваме. Нужни са ни точки, за да се изпълни заплануваното.
– Като футболист с Левски имате много дербита с ЦСКА. През 80-те години на миналия век бяхте сред основните действащи фигури в тези напечени мачове. Сега като треньор “червените” фенове не забравят това и често сте обект на техните атаки. Как ви харесва това, че сте им трън в очите?
– Това е една закачка между нас. Въпреки че ме псуват, аз мисля, че те ме уважават, както и аз тях. Това нещо е натрупано с годините. През периода, за който споменахте, аз не съм излизал от състава за дербитата срещу ЦСКА. Играх за всички онези знаменити 7 победи, която хората дълго ще си ги спомнят. Бях от най-добрите футболисти на Левски в тези мачове и оттам идват тези закачки. После вече като треньор на родния си клуб отново бих ЦСКА, който тогава бе воден от Любослав Пенев.
Тази победа бе началото на финалната права, която доведе до последната до момента титла на Левски. „Червените“ фенове помнят и това. Предполагам, че ги боли.
– И в ролята на треньор продължавате трудно да си сдържате емоциите. Кое ви изкарва извън нерви?
– Това е част от характера ми. Аз обичам да съм агресивен. Опитвам се да е в рамките на допустимото. Избухвам до крайна степен в моментите, когато виждам, че има неправилни отсъждания срещу отбора ми или умишлено ни се пречи.
Иначе гледам да съм толерантен с футболните хора – съдии, колеги, играчи. Те също ми знаят буйния характер и гледат да спазват някаква дистанция. Това е нещо нормално в нашата професия.
– В сегашните футболисти май вече няма такъв емоционален заряд, с какъвто вие играехте навремето. Създава се впечатлението, че мислят само как да си приберат парите.
– Тогава наистина в самите мачове, а дори и на тренировки имаше повече стръву нас. Повече се натискаше противника, гледаш да му отнемеш топката. Аз се отличавах с това. Сега като треньор го втълпявам на моите футболисти, за да могат да го направят на терена. Така се стига до победата, печели се уважение и се трупа самочувствие. Борбата на терена е много основен психологически момент, защото противникът може да има по-добри футболни качества, но ментално ти можеш да го надиграеш, да го пречупиш. Трябва обаче да си по-бърз във всеки един елемент. Иначе навремето и ние играехме за пари.
Получавахме заплати, премии, бонуси, но в доста по-различен размер. Като цяло обаче по моето време имаше повече силни отбори и качествени футболисти. Най-добрите от провинцията ги вземаха при нас в Левски или ЦСКА.
Затова ние, юношите на тези клубове, трябваше да полагаме още по-голям труд, за да се докажем.
– Какво бяха за вас дербитата с ЦСКА?
– Еуфорията ни обземаше много преди тях, може би месец по-рано. В това време се играят други мачове, в които победите бяха задължителни. Част от мислите ти обаче са за предстоящото надиграване с ЦСКА и кой ще покори София – „синята“ или „червената“ част.
Мачът с ЦСКА е единственият, при който никога не е ставало въпрос за пари, а само за чест и това да покажеш, че си по-добър от противника. Чакахме с нетърпение и вечерта след дербито, защото винаги вярвахме, че ще победим, а тогава започваше истинският купон.
– Имахте ли си закачка с някой от футболистите на ЦСКА?
– Със Спас Джевизов, Ради Здравков, Гошо Славков, Гошо Димитров-Джеки. Разменяхме си реплики и по-остри влизания. За 90 мин често се стигаше до такива моменти на терена, защото в тези мачове аз бях навсякъде по него. Такава сила ми идваше, че си мислех, че мога да излетя.
– През 1984 г. с Левски спечелихте требъл, а на следващата се стигна до фаталния финал за купата на България, който доведе до изваждането ви от футбола заедно с Борислав Михайлов, Пламен Николов, Емил Спасов и Христо Стоичков. Защо се получиха тези два полюса?
– След спечелването на требъла може би се бяхме малко главозамаяли. На следващата година отново станахме шампиони. Беше трудно, но пак играехме добре, защото отборът бе много сплотен. 9-10 човека бяхме израснали заедно. Именно на финала за купата се бяхме главозамаяли и смятахме, че задължително ще спечелим трофея, което не стана. Играхме по-слабо и ЦСКА заслужено ни го отне.
Незаслужено обаче ни изхвърлиха от футбола.
Това бе най-големият позор за българския спорт. Имаше стълкновение между Коце Янчев и Емо Спасов, хванаха се за гушите. След това се присъединихме аз и Стоичков. Разтърваха ни, показаха се картони. За мен не се случи нещо наистина кой знае какво. Нервността у нас дойде точно от това, че не можехме да си представим, че ще загубим мача.
– Вие конкретно имахте ли в него заяждане с някой противник?
– Малко неща си спомням от мача, защото премина много бързо, имаше много негативни емоции, а човек не иска да иска да си спомня за тях. За Стоичков това май бе първо дерби и му казах нещо от сорта: абе ти откъде си дошъл? Впоследствие станахме приятели.
– Как реагирахте на наказанието?
– Бях с баща си вкъщи. Обявиха, че повече не мога да се занимавам с футбола. Това беше трагедия. Веднага се обадих на сина на Милко Балев (Милко Балев е висш функционер на БКП, 3 десетилетия шеф на кабинета на Тодор Живков. Известен като фен№1 на ЦСКА), бяхме в една компания. Помолих го баща му да ме приеме. Каза ми: окей, ела. Отидох и чаках в салона над половин час. Калин се качи при баща си, върна се и каза, че той не може да слезе. Шофьорът на Милко Балев беше болен левскар. Той тогава ми каза: този човек не може да те гледа, защото си от Левски. Приятел ми беше и синът на директора на силнотоковия завод „Васил Коларов“ Ради Кузманов. Поисках съдействие, за да почна работа веднага. Надявах се това да повлияе и решението за изхвърлянето ми да бъде променено. Изкарах една година като бубиньор. Работих доста съвестно. Хората даже ми казваха, че имам сръчни ръце и се справям много добре. Гледаха ме и ми се радваха. Гибона (Божидар Искренов-бел.авт.)идваше да ме види в завода и тогава всички спираха работа. Пристигаше директорът и ми казваше:
Емиле, кажи, моля ти се, на Божидар да си тръгва, защото иначе никой няма да се върне на мястото си.
– Тренирахте ли през това време и как се стигна до положителната развръзка?
– Достъпът до стадионите ни беше забранен, но аз си тренирах по училища или другаде. По това време се запознах с бъдещата си жена – Бояна, покрай Жени Живкова, с която са приятелки от малки. С Жени се знаехме от по-рано. В края на 1985 г. стана дума с нея, че работя, а не играя, защото са ме изгонили нечестно. Тя ми каза да опиша как всичко точно се е случило и да и го дам, за да го предаде на дядо си Тодор Живков, та да види той защо млади хора не играят. Развръзката дойде точно когато гръмна „Чернобил“. Викнаха ни на стадион „Васил Левски“, където националният имаше контролна среща с КНДР. Дойдоха разни функционери и започнаха да ни четат дълго конско. Знаехме, че сме оправени и аз предизвиках скандал с думите: айде, айде по-бързо. Развикаха се, но така приключи всичко. Остана обаче неприятен спомен. Бяхме млади, в много добра форма, изгубихме ценно време.
– Получавате куриозен жълт картон заради команда към стена на ЦСКА.
– Да, сещам се. Стената трябваше да отстъпи и аз им викнах: армейци, ходом марш. Закачки имаше много и от тяхна страна. Все пак в ЦСКА тогава повечето играеха в националния отбор. В Европа биха Ливърпул, Нотингам, Байерн, беше страшна работа.
Даже аз съм ходил на мачовете на ЦСКА и съм се радвал на техните победи.
Спомням си при 3:0 в 18-ата мин срещу Байерн стадион „Васил Левски“ щеше да падне. Беше уникално.
– И тогава, и сега сте известен като майтапчия…
-….зевзек. Тогава си спомням, че най-големите циркове ставаха по самолетите. Някой, който е дошъл от провинцията, добър футболист, но със скромен характер, му виках: я отвори прозореца. И той тръгва да го прави, търси дръжката, почва да се върти смутено. Смях. Имаше такива бъзици. Обичахме да ги пробваме същите тези играчи от провинцията. Като дойде Ники Тодоров-Кайзера, му казах, че тръгва с мен и Гибона по заведенията, за да видим колко е издръжлив. Естествено, го напивахме до такава степен, че да не може да си каже името и после го бъзикахме яко.
Това обаче си оставаше само между нас. Таки ги приемахме новите в отбора, някакъв вид кръщение.
– Като споменахте заведения, проблеми с режима имали ли сте? Да са ви хващали, че го нарушавате?
– Никога. До 23-24 г. не съм близвал алкохол. Ставах сутрин и почвах деня с мед, яйца, лимон и мляко. Бях много слаб, имах много силно изразена костна система. Оттам дойде и прякорът Кокала. Всички се оплакваха, че съм ги ръгал с кокалите си. Та до тази възраст не съм близвал. Е, това е малко силно казано, но не е това, което се е разказвало. Винаги съм купонясвал до късно, но винаги в почивните дни или в шампионатните паузи.
– От онези години почна да се говори, че победите в Европа на “Левски” са над ЦСКА. Яд ли ви е, че не направихте нещо повече в турнирите? А и също за националния отбор?
– Отборът на ЦСКА бе много по-обигран от нашия, който беше млад. На това го отдавам. Победите над тях, които бяха доста, наистина ни даваха самочувствие. Ние също имахме своите успехи в Европа – срещу Щутгарт, Днепър. За националния ли? По онова време постът, на който играех – опорен халф, въобще не се котираше. Нямаше го на картата. След моето тръгване за Израел в Левски дойде Златко Янков и тогава постът започна да става важен в европейски и световен мащаб. Търсиха се играчи за него – да са многофункционални, биткаджии, да могат да рушат, да отнемат топката. А това аз правих през всичките години, в които съм играл.Бях сам в средата. Пред мен бяха Емо Спасов, Барзов, Сираков още по-напред, периметърът ми беше голям.
– Как се стигна до трансфера ви в Израел? Той става през лятото на 1989 г., което е преди падането на комунизма.
– Валяка Спасов, бог да го прости, ми предложи, но аз му казах, че първо ще питам Тодор Живков. Тогава още имаше забрана. Вече бях 1 г. женен. Дойде треньорът на израелския отбор в София. Обяви, че ме искат за пари, за каквито не бях чувал. Казах си, че на всяка цена ще отида в Израел, а даже не знаех къде се намира. Ние тогава нямахме дипломатически отношения с тях. Видях се пак с Жени. Казах и да предаде на дядо си, че отивам в Израел и няма кой да ме спре. После, като дойде 10 ноември, не повярвахме на информациите и се обадихме на Жени да я питаме. Та за Израел нямах никакви колебания.
– Кое ви затрудни най-много там в началото?
– Попаднах в Тел Авив. Всички говориха английски, а аз знаех съвсем малко думи. Хората обаче ми помагаха много. Веднага разбрах, че манталитетът им е сходен с нашия. Религията там беше нещо абсолютно непознато за нас. С течение на времето свикнахме. Непрекъснато ни канеха на гости. През втората година преминах в Ашдод. Там бяха по-религиозни от Тел Авив. Когато ние ги канихме на гости, много странно – нищо не искаха да хапват у нас. После разбрахме, че те трябва да знаят точно какви са съдовете и какво е слагано в тях. Взехме пластмасови чинийки и тогава ядяха.
– Пословичните мерки за сигурност там не ви ли притесняваха по някакъв начин?
– Не. В Израел имат създаден перфектен ред и организация и затова успяват да запазят държавата си. Рядко виждахме полицаи и военни. Във всеки един момент обаче може да се мобилизира 99 процента от населението и това става в рамките на минути. Почти всички къщи имат бомбоубежища. Такава бе и съблекалнята ни в Ашдод.
– Как се запознахте с работилия в Челси Аврам Грант?
-По терените там. През 1998 г. Аврам Грант ме искаше в Макаби (Тел Авив), но аз се бях разбрал с друг отбор. Много симпатичен и интелигентен човек.
– В Израел футболът продължава да се развива, докато за нашия не можем да кажем същото нещо.
– Имат много добри треньори,които постоянно ходят на специализации. Обичат да се учат. Аз оттам съм свикнал. Бил съм на 5-6 специализации – в Англия, в Германия, в Испания. В Израел характерите им са такива, че не им пука от нищо. Аз смятам, че българите са доста притеснени като характер.
– У нас треньорите трудно се задържат дълго. Вие също сте жертва на тази политика на собствениците – и в Левски, и в Славия, и в Локо (Пд). Защо?
– Трябва да питате собствениците. Навсякъде съм се стремял да правя нещата абсолютно професионално. Обичам да има ред, дисциплина, силни характери. Тренировъчният процес смятам, че е един от най-модерните при мен. Разбира се, всеки може да има пропуски. Виждаме Моуриньо какви неща прави, но хората го търпят. Трябва да се даде време на един треньор. Свикнал съм обаче, че у нас няма кой да те чака.
– Станахте шампион с Левски, а ви освободиха. Сигурно ви е било обидно?
– Беше доста изненадващо решение, без логика. Дали имаше напрежение от публиката, или собственикът е сметнал, че другият треньор ще се справи по-добре в Европа, не знам.
– Как се отнасяхте вие навремето към треньори и шефове спрямо сегашните футболисти?
– Беше почти изключено да стигнем до разговор с тогавшните председатели. Сега всеки втори футболист си говори с президента. А и той го пита: как ви тренират. Футболистът е само работник и трябва да си знае мястото.
– Работа в чужбина?
– Аз и сега имах предложение от Гърция. Израел винаги е варант. Ще дойде и това време.
