Впечатляващото представяне през годината на „синия“ разпределител Симеон Николов с националната фланелка и за клубния отбор „Левски“ не остана незабелязано и привлече вниманието на публика, медии и скаути. След завършването на средното си образование, Мони тръгва по стъпките на брат си Алекс Николов, който продължи кариерата и образованието си зад Океана.
На 24 ноември Мони навърши 17 г. В зала “Левски София” “синият” юноша бе любезен да отговори на въпросите на колегите от “24 часа”.
– В последните 12 месеца се превърна в титуляр на поста разпределител в “Левски”, спечели с отбора бронз в първенството, последва неприятният инцидент, заради който пропусна световното до 21 г. в Бахрейн, стана 5-и в света с националния до 19 г., тренира с италианския гранд “Лубе”, дебютира за мъжкия тим на България и спечели суперкупата на България с “Левски”.
Подобно нещо доста волейболисти не постигат в цялата си кариера. Как видя ти изминалата година?
– Тази година бе изключително позитивна за мен и за моето бъдеще. Да, наистина някои състезатели работят цял живот, за да постигнат това, което ми се удаде на мен през последната година. Много съм радостен, че това се случи на мен, че съм в тази позиция. Радвам се, че треньорите ми имат доверие и целият труд ми се отплаща. Надявам се следващата година да е още по-успешна и с мъжете да започнем да постигаме положителни резултати.
– Можеш ли да степенуваш нещо от изброените неща като най-ценно за теб?
– Ако трябва да съм честен, най-големият плюс е, че напълно успях да си оправя здравословния проблем. Имаше опасност никога да не мога да използвам пръста си, както досега. Когато разбрах, че ще бъде възстановен, както си беше, бях много щастлив.
Инцидентът бе много нелеп. С една чаша порязах пръст на лявата си ръка. Случи буквално 12 ч преди полета за Бахрейн. Това ми се отрази много силно на ментално ниво. Срути ми тотално психиката. Бях много тъжен, за малко да изпадна в депресия.
Семейството ми бе до мен и успя да ми помогне. Брат ми Алекс ме подкрепи от Бахрейн със снимка с фланелка с моето име. Това може би изглежда нещо дребно за един външен човек, но всъщност много помага ментално. Радвам се, че брат ми прави такива неща за мен. Той е моят ролеви модел. Изключително много съм благодарен, че имам такъв брат.
Радвам се, че успях да се възстановя за световното до 19 г. в Аржентина, защото първоначалната прогноза бе, че ще изпусна и него. Всъщност, за да се докаже още веднъж, че всяко зло е за добро, благодарение на инцидента успях да дебютирам това лято за мъжкия тим на България. Според правилата на FIVB нямаш право да играеш за повече от 2 формации в различните възрасти. Ако бях участвал на световното в Бахрейн и после на това в Аржентина, нямаше как да запиша дебют за мъжете на олимпийската квалификация в Китай.
– Какви емоции ти донесоха дебютът за мъжкия тим на България и вдигането на суперкупата?
– Този период бе наистина невероятен. Да тренираш с мъжете, да усетиш атмосферата, да играеш срещу класни съперници и после след няколко дни да спечелиш суперкупата, ми донесе много от гледна точка на опит и ментално израстване. Много бързо се случиха нещата. Като мина известно време, успях да осъзная какво съм постигнал.
В Китай играх срещу състезатели, които са най-добри на позицията си в света. Направих няколко добри влизания, асове, блокове. Това ще ми помогне много със сигурност. Надявам се през следващото лято отново да играя за мъжкия национален отбор. Оптимист съм, че той ще става все по-добър. Трябва да се изграждаме на клубно ниво и после лятото да го покажем в националния.
Преди турнира за суперкупата имах 2 тренировки с “Левски”. Треньорът Николай Желязков ме викна и ми каза, че според него е по-добре за полуфинала с “Нефтохимик” да остана резерва, тъй като все още нямам сглобката със съотборниците, а и пътуването и часовата разлика са ми се отразили.
След победата ми каза, че във финала срещу “Хебър” ще съм титуляр. Израдвах се, защото знаех, че това е моят шанс да се докажа отново и да направя нещо голямо с “Левски”. Феновете ни в залата направиха успеха още по-вълнуващ. Готино е да видиш, че техните емоции са силни, колкото и твоите. Това е нещо неповторимо.
– По принцип на игрището изглеждаш все едно и капка не се притесняваш въпреки все още ранната ти за мъжки волейбол възраст. Така ли е наистина? Питам най-вече за олимпийската квалификации и финала за суперкупата, където игра срещу наистина много класни съперници?
– Не, наистина не се притеснявам. Притеснението идва, когато не си сигурен в себе си. Аз съм най-сигурен в себе си, когато играя волейбол. Мога да направя следното сравнение – по-притеснен се чувствам в училище при някое изпитване, отколкото от това, че излизам да играя финал за суперкупата.
Знам, че всичко зависи от мен и от това какво съм направил, преди да дойде този финал. Затова, когато съм на игрището, съм най-спокоен, чувствам се най-добре и може би затова създавам това впечатление.
– Има ли момент, в който ти писва от тренировките?
– Със сигурност. Преди няколко дни си говорих с няколко момчета от “Левски”, че според мен за един спортист най-трудното нещо е да поддържа менталното си здраве. Да ти е приятно да тренираш и да играеш. Брат ми също ми каза, че да си професионалист, ментално е много по-тежко.
Аз още не съм на 18, но живея като професионалист и разбирам какво има предвид – 10-12 тренировки на седмица, 1 или 2 мача, пътувания, прибираш се късно, ставаш рано. Това неминуемо натоварва мозъка.
– Как се справяш?
– Гледам първо на тренировка, макар и да съм максимално концентриран, да си изкарам добре. Например да се “захапя” с някого, да се посмеем, но по полезния за настроение в тренировката начин. Винаги опитвам, ако нещо не ме прави щастлив, да го избягвам. Когато не правя нищо свързано с волейбол и си почивам, гледам въобще да не мисля за него, да си изкарам добре, да мога да заредя батериите в мозъка.
– Имаш ли някакъв специален ритуал за преди или по време на мач?
– Преди домакински мач винаги лягам да спя и ставам 3 ч преди него. Всеки път слушам музика, докато си оправям багажа. Залагам на американски рап – надъхващ, бърз, който да ме вкара в настроение за битка. Винаги излизам последен от съблекалнята и благодаря на Господ, че ми дава шанса да правя това, което обичам.
– За да стигнеш дотук, е ясно, че голяма роля има “Левски” като клуб, в който си отраснал, и съотборниците ти. Какво ти дадоха те – и за развитието, а и чисто като приятелство с момчетата?
– “Левски” като клуб тотално промени юношеския волейбол у нас през последните 4-5 години. Това, което се прави в школата, зарежда с по няколко “сини” волейболисти различните национални отбори.
“Левски” инвестира много средства за развитието на подрастващите и трудът на треньори и състезатели се отплаща като успехи в държавните първенства и силно представяне на националните отбори на големи първенства с медал на почти всички.
С повечето момчета в отбора сме постоянно заедно – тренираме, учим, излизаме заедно. Много сме близки помежду си и се познаваме отлично. Това е голям бонус, защото мога само да погледна за миг някого от тях и да разбера какво мисли. Смятам, че имам това качество да “прочитам” хората и това много ми помага в ролята ми на разпределител.
– Догодина тръгваш по стъпките на брат си Алекс към САЩ, където ще учиш и играеш волейбол в университета „Лонг Бийч“. Как ти звучи в момента това предизвикателство?
– Говорих си наскоро по темата с Александър Къндев, с когото заедно ще заминем за Америка. Животът там наистина е много по-различен. Ако, тук в София, на юношеска възраст има 6 отбора, там са, да речем, 206. Много повече състезатели, треньори, което съответно носи и повече опит.
От брат си знам колко е различно, готино и колко хората са запалени по теб, ако идваш от малка държава и си най-добър, какъвто бе той. Надявам се и при мен да се случи така.
За първи път ще се отделя от семейството си. Ще трябва да правя всичко сам. Всичко, което досега родителите ми са правили за мен. Така обаче ще израсна.
– Всъщност пропуснах да попитам за най-важната роля за постигнатото от теб във волейбола – тази на семейството ти в лицето на баща ти Владимир Николов, брат ти Алекс.
– Богатият опит, който има баща ми и го предава на мен, е нещото, което ценя адски много. Винаги има какво да ми каже позитивно и не само, разбира се. Пътя, по който вървя, той вече го е изминал и иска да ми помогне да го направя и аз. Усещам неговата любов чрез думите му. Иска от мен винаги да съм най-добър.
Брат ми Алекс е доста пред мен по споменатия път и той също много ми помага. Най-вече и двамата го правят, за да предпазят психиката ми. Предупреждават ме за някои неща, насърчават ме. Например преди мачовете с мъжете в Китай брат ми дойде и ми каза: „Ти можеш! Покажи това, което правиш на тренировка“. Това много ми помогна да се отпусна тотално и да демонстрирам каквото умея.
– Плюс или минус е, че винаги ще те свързват с тях?
– Със сигурност винаги ще има хора, които ще смятат, че твоите успехи са заради баща ти. Знам, че те не разбират много от волейбол, но любимата им тема е за връзките. Ясно, че ние имаме роднинска връзка и баща ми много ми е помагал.
Не смятам обаче, че успехите ми се дължат единствено на него. Той ми посочва правилната посока, но труда полагам аз. В такава ситуация винаги има плюсове и минуси.
– Виждаш ли се след време с брат си в един клубен отбор и каква е най-голямата ти мечта?
– Иска ми се да се съберем с брат ми в един клуб на най-високо ниво след време.
Да играем заедно, да сме близо един до друг. Това определено е моя мечта.
Говорейки за мечти, за момента, колкото и да звучи невероятно, но мечтая да се класираме за олимпийските игри в Париж догодина. На теория все още има минимален шанс, така че дори той да е 1% (това може да се случи само при много предно класиране в Лигата на нациите – б.а.), трябва да дадем всичко да го използваме.
– За това трябва да помогне италианецът Джанлоренцо Бленджини, който скоро се очаква да бъде утвърден като нов национален селекционер на България.
Ти тренира под негово ръководство в “ Кучине Лубе“ (Чивитанова) през лятото, като част от споразумението за сътрудничество между „Левски“ и италианския клуб. Какви са впечатленията ти от синьор Бленджини?
– Да, имал съм късмета да видя как работи специалист от толкова висок ранг. Успехите му с националния на Италия и с „Лубе“ говорят чудесно за качествата му. Той не е много строг, не избухва.
Когато обаче иска нещо от теб, успява да те накара да го разбереш – с думи да ти влиза в мозъка и те мотивира. Знаейки и колко успешен треньор ти говори, още повече му се доверяваш.
– Чисто технически въпрос – в някои мачове при подрастващите си играл диагонал, има ли вариант за смяна на поста?
– Аз искам да съм най-добър на поста си и да правя така, че българският национален отбор да играе най-добре. Ако това се случва в ролята ми на разпределител, ще играя такъв.
Ако българският тим ще е най-добър с мен като диагонал и има кой да вдига, тогава ще съм диагонал. За мен най-важното е да съм полезен.
– Отиваш да учиш в САЩ догодина. Наясно ли си вече към коя сфера ще се насочиш във висшето си образование?
– Избрал съм психология за момента. Може би си пролича от разговора, че менталната тема ме вълнува доста. Вдъхновен съм от това да разбирам хората, харесва ми идеята да се занимавам с работата на мозъка. Като разпределител това би ми помогнало.
– За финал – какво си пожелаваш да си постигнал след 1 г., когато ще навършиш пълнолетие?
– Пожелавам си да избягвам контузии и здравословни проблеми. Да имаме успехи с „Левски“, а и класиране на олимпиада.
Източник: https://www.24chasa.bg/
Прочетете още:
