Днес десетки сини сърца отново ще тръгнат към Могилката – градинката пред 22-ро училище в столицата, където преди 110 години около 30-ина ентусиасти от Втора мъжка гимназия са основали футболен клуб. И по идея на един от тях – Борис Василев-Боркиша, спортното дружество е кръстено на Апостола на свободата – Левски. От тогава досега идеята им е устояла през вековете и поколенията. И не оставя равнодушни футболните привърженици, независимо на кого симпатизират.
На рожден ден се ходи усмихнат, независимо какви тревоги те преследват. Сините фенове изживяха доста такива от предишната кръгла годишнина. Всъщност за тях изминалата декада бе като обиколка с влакче на ужасите. Те много пъти са се чувствали като хамстер в колело – въртиш с всички сили, но не си мръднал и на милиметър към заветната цел… Но пък е имало и моменти на върховна наслада, в които просто трябва да се ощипеш, за да разбереш, че не сънуваш. Вярно, кошмарите бяха повече от розовите сънища, но и това го има в ДНК-то на тази институция.
През май 2014-а Левски бе на кръстопът. В онзи сезон сините бяха скъсан финансово клуб със слаб отбор, който бе воден от петима треньори и финишира на пето място в класирането. А вековният юбилей нямаше да се случи, ако не бяха привържениците. Точно те показаха какво е Левски – събраха пари, напълниха националния стадион, направиха събитие за чудо и приказ. Такова, каквото прилягаше на клуб с подобна история. От онзи 24 май, изпълнен с много надежди, изтече доста вода. И се видя, че клубът не е лъжица за всяка уста. В този период, а и в бъдещите, непреходни са само привържениците. Собствеността от ръцете на адвокат Тодор Батков премина в тези на триото Иво Тонев, Александър Ангелов и Николай Иванов. Те пък прехвърлиха мажоритарния пакет акции на Спас Русев. Той в края на властването си направи опит да ги раздроби и даде част от тях на Даниел Боримиров и Христо Йовов, но накрая всички дялове отидоха в Георги Попов – тоест във Васил Божков. За да може в началото на 2020 година те да се озоват в Наско Сираков, който бе „номиниран за тях“ след „своеобразни избори“, след като бяха разнасяни един ден из цяла София… Бройката на треньорите за тези 10 години, водили тима, е трудно да бъде хваната, а тази на играчите – невъзможно… Колко обещания за светло бъдеще имаше – безброй? Колко пъти клубът бе на крачка от фалит – отново безброй. Колко пъти бе викана неволята? Отново безброй! Кога бе най-хубаво – когато всички бяха обединени от една кауза. Изстрадалата синя общност сама си спаси клуба. И изживя незабравима 2022-ра, в която бе сложен край на дългата суша без трофей (б.а. – през 2009-а бяха спечелени титла и Суперкупа). При това, след като във финала за купата бе победен големият съперник пред препълнен стадион. В онзи период левскарите бяха открили моджото си (б.а. – моджо е позитивен дух – към това, което правим, който се заражда вътре в нас и се излъчва към света. Той е върхът, на който изпитваме едновременно щастие и удовлетвореност от това, което правим, и желанието да споделим това върхово изживяване с всички). Бяха завъртели колелото и правеха футболен бизнес – печелеха на терена, пълнеха стадиона, купуваха артикули, привличаха погледите на рекламодатели и бяха на път да преминат в ръцете на сериозен инвеститор. Но когато трябваше да запазят моджото, всичко се счупи – къде заради голямо его, къде заради липса на диалогичност, къде заради забравянето, че Левски е кауза и на нея се служи. За да се стигне до сегашната ситуация. Когато сините завършват четвърти една изпълнена с крайни емоции кампания – и хубави, и лоши. Дори и през нея в един момент всички бяха обединени. За жалост, това бе за кратко. За да се стигне до сегашната ситуация до краен антагонизъм, най-вече сред феновете, вместо да се гледа повече позитивното. Защото не всичко е само черно или само бяло. Мажоритарният собственик Наско Сираков е тотално зачеркван от една част от привържениците, но по неговото време бе свършено не малко и „мачът с НАП е почти спечелен“. Тези, които хулят поддръжниците на идеалите на вече бившия треньор Станимир Стоилов, също не са прави… Но това е дълга тема, а и не е за празник.
През май 2024-та Левски отново е на кръстопът. Маршал Голдсмит и неговият съавтор Марк Райтър пишат, че „Личното моджо“ се повлиява от четири ключови фактора – идентичност, постижения, репутация и приемане, все неща, които синият клуб има. Време е днес тези, които тръгнат към Могилката, или пък онези, които мислено ще са там, да се сетят за това. Както и за заветите на Боркиша и компания. Да си признаят, че рамо до рамо с инакомислещия в момента постигнаха много – спасиха своя Левски. Че този Левски днес вече е на 110 години. И има поне 110 причини за обединение! Честит празник, сини!
