Днес 60-годишен юбилей празнува един от големите футболисти на България през 80-те и 90-те години – Николай Тодоров. Кайзера, както е известен, получава прякора си от легендарния капитан на Аякс Пит Кайзер още в детските си години. Елегантният халф печели три титли с Левски и три купи, като ще бъде запомнен от сините фенове с магичния гол във вратата на шотландския гранд Рейнджърс. Тодоров даде интервю, в което разказа за престоите си на „Герена“, Локомотив София и във френските Монпелие и Кан.
Г-н Тодоров, празнувате 60-годишен юбилей. Как се чувствате на тази възраст?
– Нормално, жив и здрав съм. Нямам проблеми. Да, възрастта си тежи, но в крайна сметка се чувствам добре.
Продължавате ли с футбола, защото изглеждате в добра форма?
– Не, понеже преди години се наложи да ми се смени тазобедрена става и както се казва приключих с футбола.
Как стартирахте в любимата игра?
– Започнах в моето родно село Гурково, което се намира на 10 км от Балчик. Навремето всяко населено място си имаше отбор. Но си бяхме самоуки, защото нямаше организиран тренировъчен процес.
Започвате кариерата си в Добруджа, а след това преминавате в ЦСКА.
– В Добруджа бях, докато завърших училище и влязох в казармата. Вече в края на т.нар. казармен живот ме командироваха в ЦСКА. Преди това обаче ръководството имаше договорка с Левски, като се уволня да отида на „Герена“. Тогава нямаше мениджъри, както е сега и като съвет ти даваха треньорите, които са работили с теб. За ЦСКА имам записани няколко минути, даже не си спомням срещу кой отбор. Старши треньор тогава бе легендарният Манол Манолов-Симолията. Имах честта обаче да бъда в групата и в двата паметни мача за купата на УЕФА срещу Монако, завършили 2:2, игран на стадиона в Ница, както и при 2:1 в София. Много трудно се пробиваше при титулярите, след като в отбора бяха футболисти като Ради Здравков, Пламен Марков, Георги Славков, Стойчо Младенов, Коце Янчев и Лъчо Танев.
Имахте ли предпочитание към един от двата гранда като дете?
– Пристрастие или предпочитание силно казано. По телевизията тогава основно даваха само софийските дербита. Както си е останало от едно време, на улицата играехме Левски срещу ЦСКА. Нормално в тези години.
След това преминавате в Левски, с който сте трикратен шампион и още толкова пъти носител на купата. Първият ви период е със силното поколение от 80-те, а през следващото десетилетие записвате паметни мачове. Кой от двата е по-запомнящ се?
– Няма как да посоча един от двата, защото имам страхотни спомени. Когато за първи път дойдох в Левски, попаднах в отбора, който тъкмо бе спечелил трите купи. Изключително силен тим с класни футболисти. Добре бях приет и както се казва, стоиш и чакаш своя шанс. Тогава имаше дублиращи отбори и 1-2 мача имах за него, за да се обиграя, защото в основни състав нямаше толкова контузии или наказания. Знаеха се титулярите и много рядко се правеха тактически смени или подобни неща.
Какво означава да носиш капитанската лента на Левски?
– Това е чест. При втория ми престой Георги Василев ни бе треньор и Наско Сираков не беше в отбора за купата и ми даде лентата. Тогава не приемахме толкова за даденост това нещо, но с времето го оценяваш. Все пак Сираков бе капитанът, легенда, израснал на „Герена“.
Голът срещу Рейнджърс ли е най-запомнящият се в кариерата ви? Разкажете за него.
– Да, бих казал, че е един от най-запомнящите се. Всяко попадение си има своята стойност, независимо на какво ниво – дали е шампионски или просто за трите точки. Срещу Рейнджърс нито съм гледал колко време остава до последния съдийски сигнал, разстоянието и т.н. Важното е, че се получи красив гол. По време на тренировките много пъти съм пробвал такива изстрели, защото невинаги вратарят е готов. Просто получавайки топката, бях се нагласил с ясната идея да отправя удар. Можеше да не се получи, но в крайна сметка може би и Бог ми е помогнал. Отстранихме гранд като Рейнджърс. Победа с голяма стойност, защото за КЕШ тогава играеха само шампионите. Страхотни емоции и атмосфера, пълен стадион „Васил Левски“. Бих казал, че е един от малкото мачове, в които независимо от резултата и оставащото време, хората стояха на трибуните, защото обикновено при такива моменти публиката си тръгва от стадиона. Феновете усетиха емоцията и отпразнуваха победата.
Следващата крачка в кариерата ви е Локомотив София. Тогава сте част от силен състав на железничарите, но не успявате да спечелите нещо.
– Наистина не успяхме да постигнем повече от 4-5 място, но този период ми е много хубав. Тогава силните отбори в първенството отново бяха Левски, ЦСКА и Тракия (б.а. Ботев Пловдив). Двата гранда си бяха абонирани за първите две места. Практикувахме добър футбол и се изградих като играч. Стадионът в „Надежда“ се пълнеше, а не както е сега за съжаление. В днешно време Левски се радва на отлична подкрепа и любов от феновете. Тук добавяме и тези на ЦСКА, Локо и Ботев Пловдив, а и сега на варненските Черно море и Спартак. Но сега са други времена.
Какво си спомняте и от престоите ви в чужбина, където играете за френските Монпелие и Кан, както още за Анортозис и турския Саръйер?
– В Турция и Кипър играх в периоди, в които след това се завръщах в Левкси, но бяха добри. Във Франция бе коренна промяна на манталитета, друг начин на работа, култура и т.н. Усетих голямата разлика, но там не ти дават време за адаптация, а искат едва ли не след първия месец да си станал като тях. Преминах в Монпелие от Локомотив, след като лично бях харесан от известния полски специалист Хенрик Касперчак, който тогава бе треньор на тима. Там за първи път тренирах на изкуствена трева. Странно ми беше, че групата за мачовете бе от 13 играчи, а не от 16 и отборите разчитаха само на 1 вратар. Имахме един период, в който записахме 10 или 11 поредни двубоя с равенства, но тогава се даваха 2 точки за хикс и не бе фатално. В Кан имаше повече хубави емоции, градът бе по-малък и светъл от Монпелие. Имах възможността да играя с Луис Фернандес, а след това да ми бъде и треньор. Той започна да налага схема с трима защитници, защото отборът не се развиваше добре и успяхме да наваксаме с точките, и се класирахме в Лига 1. Тогава и кметът на града ни даде медали за постижението. След това се направиха реформи в първенствата и много отбори отидоха в аматьорския футбол, и много играчи станаха свободни агенти. След това дойде обаждането от Левски и аз го приех, след като се създаде несигурността, иначе можеше да остана във Франция.
Изкарвате проби в Мидълзбро. Какво не се получи, за да преминете на Острова?
– Докато бях в Кан, ме поканиха и клубът разреши. Това го приех като авантюра. Спомням си, че играх в мач от дублиращите отбори, а на трибуните имаше 10-ина хиляди зрители. В крайна сметка не се стигна до подпис, но остаха с много добри впечатления, защото всички ме приеха сякаш от дълго време съм в отбора. Интересно беше.
Съжалявате ли, че не бяхте сред избраниците на Димитър Пенев за Мондиала в САЩ през 1994 година?
– Честно, имах надежди, че мога да получа повиквателна. Доколкото знам двама или трима отпаднаха от групата в последния момент. Много се говори по темата, но не съжалявам. Минало е, така са преценили. Другото, което е, че повече от 13-14 човека Пенев не използва. Имаше избистрен състав. Все пак носех националната фланелка, вкарах важни голове и винаги съм се стремял да си свърша работата. Щастлив съм от този факт.
Приключихте ли с треньорството?
– Не ми се говори много-много за професията. Трябва много неща да се променят в школите и базите, за да тръгнат нещата нагоре. Да достигнем европейските клубове. Сега такива комплекси имат Лудогорец и Ботев Пд, в Левски се опитват също. Просто е необходимо много неща да се променят, за да върви футболът ни.
