Футболистът на Славия Дарко Тасевски гостува в предаването „Код Спорт“ по RING. Роденият в Северна Македония плеймейкър на 38 години играе последния си сезон във футбола. Той направи солидна кариера зад граница, като игра в Украйна, Израел и Тайланд. В българския шампионат, освен за „белите“, се състезава и за Левски. Предлагаме акценти от интервюто с Дарко Тасевски:
– Как се чувстваш в Славия? Намери ли точното място за финала на кариерата си?
– Да, със сигурност това ще ми е последният отбор в моята кариера. Чувствам се наистина добре. Много добре съм приет от президента, от треньора. Усещам се на мястото си. Не си го представях, като се върна назад към годините в Левски, че един ден ще играя за Славия и тук ще приключа кариерата си. Но наистина не съжалявам. Щастлив съм, че приех тази оферта и тук ще свърша с футбола.
– Как се работи с ексцентричен футболен президент като Венцеслав Стефанов и същевременно строг и класен треньор като Златомир Загорчич? Как се разбираш с тях, имал ли си проблеми?
– Проблеми, не, даже мога да кажа, че имам едни приятелски отношения. Със Загорчич сме в приятелски отношения, не като между треньор и футболист, много често си говорим, разбира се с голямо уважение от моя страна към него, все пак ми е и треньор. Може би това е причината да се задържа толкова време в отбора на Славия. Въпреки че не играя често, но за мен преди всичко на тези години е важно отношението. Такъв съм като човек – искам честност и прямост, да сме искрени. Има го това от негова страна и това ме задържа вече толкова години в Славия. От друга страна, с г-н Стефанов има една съвсем различна картина от този Венци Стефанов, който е по медиите и този, който е в един нормален разговор. В страхотни отношения съм с него. За мен има учудващо голямо уважение от негова страна. Мога да дам пример – една година, след като подписах в Славия, отидохме на лагер в Турция и скъсах кръстни връзки на коляното. Казах си – край, няма смисъл, спирам дотук, няма за къде повече, на 36 години бях тогава. Президентът беше в хотела. Викам: „Шефе, така и така, дотук съм, благодаря ти за всичко!“ Той едва ли не подскочи и каза: „Не, няма такова нещо! Искам те и да куцаш, и на един крак да си, ще стоиш при мен в съблекалнята! Знаеш колко си ми важен!“ След този разговор и при мен се върна желанието, като виждам, че хората ми вярват и ме харесват да се върна след тази тежка контузия и много сериозна операция.
– Най-хубавите ти спомени от престоя на „Герена“?
– Няма как да си кривя душата, най-хубаво беше спечелването на титлата през 2008/09. Винаги ще си го спомням. Свърши нашият мач, играхме вкъщи с Миньор (Перник), направихме 1:1. Изпуснахме сума ти положения, Миньор с едно минаване на центъра – бам и ни вкара гол. Викам си сега какво ще стане тук? Обаче стана така, че Мъри пак би ЦСКА с Литекс с 2:0. Нашият мач свърши 1:1 и чакахме да свърши срещата в Ловеч. Като разбрахме, че е 2:0 за Литекс, вече почнаха празненствата. Този момент винаги ще ми остане в съзнанието.
– Има ли някаква обида или огорчение в отношенията ти с Левски през годините? Например в тежки моменти за клуба не те поканиха да се върнеш. Апропо, би ли се съгласил да играеш за „сините“ на символични пари?
– Има една история, която може би трябва да кажа. Бях още на 33 години и ми изтичаше договорът в Тайланд. Минаха четири години, вече се изморихме с Ромина, две деца, сами, не е лесно. Викам: „Дай, ще се прибираме в България.“ В Левски винаги ми беше първата идея. Все пак 33 години, още хубава възраст. Сега, като виждам, че съм на 38 и още играя, имах още какво да дам. Все пак и българското първенство не е от най-силните. Обадих се, тогава Топузаков беше треньор, но не си спомням кой беше собственик. Обадих му се, нормален разговор. Казах му – свършва ми договорът тук, имате ли желание? Даже им предложих, колкото взимат юношите, не искам пари, колкото е най-малката заплата, нека бъде за мен. Желанието ми е да се върна в Левски. Все пак имал съм хубави моменти. Искам там да си приключа кариерата. Но така и свърши този разговор. Да, Дарко, окей, ще ти се обадим. Така и не получих никакво обратно обаждане. Все пак имам гордост и не се обадих повече. Просто изчаках известен период, чаках един месец, дори отказвах офертата от Тайланд, само и само да получа един sms „Идвай“, но не се получи и продължих още две години в Тайланд.
– За съжаление, влияят. ВАР, въпреки че е тук да помага, имам чувството, че на моменти не помага. Създава се някаква суматоха, обаждания отгоре, преглеждат ситуациите. Пък ръка е, не е ръка, фаул е, не е и става тотално объркване. Имам чувството, че съдиите колкото и да не искат да сбъркат, те правят повече грешки и се получава така, че помагат на този или онзи отбор. И Славия имаше един мач срещу Арда като гост, ако не беше този ВАР, дузпата беше на 100%. Съдията беше 100% сигурен, има докосване – дузпа. Отива, преглежда ситуацията пет минути – ама леко е, нямало, имало и хайде няма дузпа. След мача комисията казва, че имало дузпа. Съжаляваме, Славия. Не е начинът това. Съжаляват, а си загубил три точки.
– Как прие освиркванията на българския химн на стадиона в Скопие? Въобще как се отнасяш към напрежението между двете страни?
– Отношението и към мен в България, вече съм дълги години тук, е страхотно. Ако не беше така, ако я нямаше тази близост на народите, нямаше да съм тук. Ако някъде не си желан, си тръгваш. Но напротив – усещам се добре. Имам доста приятели и познати македонци, които живеят в България и българи, които пътуват в Македония, съвсем не е това картината, която се получи тогава на самия мач. И тогава казах, че съм разочарован от всичко, което се случва. Щях да съм разочарован и от българите, ако реагираха по този начин, но не го направиха. Гледах мача и в Разград – никой не освиркваше химна на Македония. Жалко е, че се получи така, но всичко идва от социалните мрежи според мен. Защото в реалния живот отношенията между българите и македонците не са такива, както беше на този мач. Надявам се да минем през тези разминавания, народите са наистина близки и заслужават да са в добри отношения, а не както е в момента.