Милен Радуканов вчера стана на 50 години. Бившият футболист на Левски, ЦСКА, Пирин Бл, Локо Сф и др. винаги е бил прям и откровен. Роденият във Видин специалист постигна успехи и в треньорската професия, начело на армейците. Баща е на олимпийската шампионска с ансамбъла Маднел Радуканов, а в момента е част от бизнеса с недвижими имоти. За юбилея, живота и казал ли е „край“ на футбола той даде обширно интервю за „Тема Спорт“.
Г-н Радуканов, как се чувствате на 50 години?
– Здрав съм, щастлив съм. Семейството ми е добре. Доволен съм от всичко, което съм постигнал до тук. Може би човек, на всяка такава кръгла годишнина, трябва да си направи равносметка какво е сътворил, съградил, какво му предстои занапред. Имам страхотна съпруга, страхотни деца. Гледам в бъдещето зареден с нови положителни емоции и надежди.
Половин век звучи стряскащо, но визуално продължавате да сте все така фит… Как успявате да го правите?
– Не спирам да спортувам. Правя го редовно – по 4, 5 пъти в седмицата. Ходя на фитнес, тичам по 10 километра, играя футбол с приятели. За мен това е много важно. Защото физическото състояние определя и психическото. Гледам да съм във форма. А и както казват, личният пример е най-важен. Специални диети не пазя. Просто се ограничавам. От всичко по малко (смее се). Не залитам в крайности и никога не съм го правил.
Коя е най-голямата ви гордост?
– Семейството. Това е най-важното нещо, което съм постигнал. Със съпругата ми сме заедно вече 35 години. Създадохме две страхотни деца. Радвам се, че вече поеха по своя път. И двете се занимаваха със спорт. Голямата Лилия завърши в Нидерландия висше образование. Малката – Мадлен, след олимпийската титла, 2023-а трябва да завърши в НСА. Благодаря и на моите родители, които са ме възпитали.
Спряхте ли с футбола?
– Не, разбира се. От висотата на тези 50 години си направих лека ретроспекция на това, което мина. Като футболист смятам, че съм постигнал доста добри неща. Все пак да играеш в ЦСКА и Левски малко хора са го постигнали – да си на най-високото равнище в България. Като треньор започнах преди 12 години. Смея да твърдя, че стигнах добро ниво. Спечелих Купа и Суперкупа на България с ЦСКА (2011 г.). Бях наставник още на Славия, Ботев Пловдив, Пирин Благоевград, Септември София. Оттук нататък очаквам нови предизвикателства. Подготвям се. В България бих работил в добри проекти, където има амбиции. И се оглеждам за водещите клубове в страната. Чакам покана от тях.
Как се насочихте към бизнеса с недвижими имоти?
– Това е моята работа сега. Виждате и в световен мащаб, че всички спортисти имат някакъв бизнес, с който да се занимават, било то в активна дейност или след като приключат. Тук специално искам да благодаря на Анастас Георгиев, мой много добър приятел, който ме покани в неговата компания за недвижими имоти, да му стана партньор и да работим заедно. Последната една година работа в тази сфера. Смея да твърдя, че имаме доста добра фирма. Той е на това поприще от 2004 година. Абсолютен професионалист, който е създал солидни основи, с добро име. Радвам се, че ме покани. Сега му помагам и същевременно се развивам и в тази област. Защото човек трябва да се учи, докато е жив. А и все пак трябва да издържам семейството си.
Бързо ли успяхте да превключите на тези вълни от футболните?
– За мен това е много добра перспектива, защото пак се работи с хора. А аз съм свикнал да работя с хора. Срещаш се и се запознаваш с нови личности, имаш нови ситуации. Но най-важно е отношението към хората. А аз смея да твърдя, че предлагаме специално такова към всички. Нещата вървят много добре.
Колко ви липсва футболът след годините прекарани като играч и треньор?
– Така се случи, че вече две години съм встрани от футбола, но не съм спирал да следя играта. Да се уча, да се усъвършенствам. Имах 3-4 предложения от отбори от А и Б група. Но искам да отида там, където да се вижда, че има условия, че има проект. Че хората, които се занимават с клуба са готови да отдадат цялото си внимание на това нещо. Да са в подкрепа на треньора и щаба, който ще назначат. Така, че бих се заел отново с футболни дела, когато намеря подходящата атмосфера и хора, на които да се доверя, а и те да ми се доверят. Защото смея да твърдя, че си разбирам от работата. Имам самочувствие с това, което съм постигнал зад гърба си. И вече с годините и опита, които притежавам имам още много какво да дам на треньорската професия. И съм сигурен, че някой ден пак ще работя на най-високото ниво в България.
Треньорската професия у нас обаче е доста ветровита и незащитена, не ви ли е обезкуражавало това?
– За съжаление това нещо продължава и то с години. Но донякъде сме си виновни и ние. Защото Асоциацията на треньорите де факто не функционира. Събрахме се преди много години, направихме нещо, но то се оказа едно нищо. Може би трябваше да подходим по-сериозно. Да назначим млади и амбициозни хора. Да се направят закони. Както футболистите си го постигнаха и тяхното стана професия, така трябваше да направим и ние треньорите. Да има професия треньор, която да е защитена. Защото за мен това е пълна дискриминация да идват треньори от чужбина и когато ги гонят да си им плащат всички заплати, неустойки, защото са с чужди паспорти. А ние, в нашата си държава, да ни ползват за изтривалки и носни кърпи. Гонят ни когато си искат, не ни плащат навреме, а същевременно имат страхотни изисквания спрямо нас. Така, че това е много болна тема за мен. И докато самите ние треньорите не се съберем и не направим нещо, нещата ще вървят към лошо за нас. И въпреки това не съм затворил вратата, не съм спрял с футбола, с треньорството. И това с асоциацията го обмислям много сериозно, да започнем да действаме. Впрочем Пирин е едно от малкото места, в които съм работил, и съм го разказвал на доста колеги, където директор, президент, собственик не те е питал какво, защо и как? Да, за съжаление втората година изпаднахме, но си имаше съответните причини затова. Пирин за мен е много специално място. В Благоевград съм и играл. През последната година дори завърших Югозападния университет. Вече имам диплома за висше образование, за учител по физическо възпитание. Искам специално да благодаря на хората, които ми помогнаха там.
ЦСКА какво ви остави в треньорството?
– ЦСКА ми даде най-много. Поканиха ме млад за помощник-треньор, още нямах 40 години. Два пъти бях треньор на ЦСКА. Това малко хора са го правили. Смея да твърдя, че футбола, който играехме през пролетта на 2011-а, когато победихме Левски на „Герена“, а после спечелихме и купата и Суперкупата, може би беше един от най-красивите. Не само като стил. Хората бяха доволни и си тръгваха щастливи от стадиона. Защото ми се струва, че в последните месеци има много добри резултати, но хората, като че ли не са доволни от продукцията. Тогава имахме един от най-добрите стилове.
Били сте обаче част и от победа на Левски над ЦСКА с 5:0, като футболист (б.р. – 1998 г.)…
– Винаги съм бил професионалист, не съпоставям нещата. Впрочем играл съм и в Локо София, бил съм треньор и на Славия, имам Голям шлем. Навсякъде съм давал максимума от себе си. Затова и навсякъде съм добре приет, смея да го твърдя. Имам и много приятели. Няма как трудът да не ти се отблагодарява. Да, най-хубавите ми години като старши треньор бяха в ЦСКА. Там дойдоха и най-големите успехи. Но по същия начин съм се раздавал и влагал и в Ботев, Славия, Пирин, Септември. Там също имах страхотни моменти.
Голът с ЦСКА във вратата на Ювентус през 1994-а ли остава върхът за вас?
– Да. Всеки има своите пет минути слава във футбола. Все още има хора, които ме срещат по улицата и ме помнят с гола срещу Ювентус. След 2 години ще станат 30 от този мач, но хората още си спомнят и това ме ласкае и радва. Това са трите култови мача и момента в моята кариера – голът срещу Ювентус, победата с Левски над ЦСКА с 5:0 и после успехът над сините с 3:1 на „Герена“ с армейците като треньор.
Какъв е коментарът ви за футболните процеси у нас към днешна дата?
– Следя всичко, интересувам се и както казах – подготвям се, когато дойде моят момент да съм на ниво. Вижда се точкови напредък в ЦСКА, но не смея да твърдя, че играта не е на нивото, на което трябва да бъде. Радващо е, че отборът зимува на първо място. Лудогорец, стандартно за последните 10 години, държи високо ниво. Продължават да са най-добрият тим в България с най-добрата организация, селекция, финансиране. Не мога да си кривя душата. Фактите са такива и го доказват в Европа с постоянните участия в групови фази. Левски има страхотно израстване през последната година, откакто се завърна Мъри Стоилов. В последните месеци резултатите не бяха добри, но за тях сега други неща са по-важни – да спасят клуба. Така, че само адмирации затова, което Мъри и Наско правят. Стоилов показа как трябва да се работи – безкомпромисно. Там всичко е впрегнато в едно и стадионът е почти постоянно пълен. Показаха начина, по който трябва да се върви. Аз от Мъри мога само да се уча. Той за мен е пример за подражание за треньор как трябва да работи. Жалкото е, че една трета от отборите в А група са водени от чужденци. Да, когато говорим за треньори с визитки каквито бяха Люпко Петрович, Лудижи Симони, за табели, тогава няма лошо. Те ще помогнат и на нас, на футбола ни. Но да се дава ЦСКА на треньори, каквито минаха последните години, да не им изреждам имената, в Ботев постоянно да се канят чужденци, които се вижда какво правят… Ако щете и в Лудогорец – там най-големите им успехи дойдоха с българи – Петев, Дерменджиев, Стойчо Стоев, Херо. Страхотно много се залита по чужди треньори. А аз смея да твърдя, че ние по нищо не отстъпваме. Не мога да разбера защо ръководителите на клубове не ни се доверяват.
Дори националният отбор бе поверен на чужденец – Младен Кръстаич…
– Там може би е нормално. Виждате, че и на световното има много чужденци, които водят страните. Националните отбори са страхотно високо ниво. Да речем, че може би е оправдано, а и Кръстаич е специалист с визитка зад гърба си. Поне засега резултатите са с него и подмладяването, което прави. Тръгнали са по-правилния път.
Да ви върна към семейството. Как се почувствахте на 8 август миналата година?
– Разплаках се. Не спахме цяла нощ преди състезанието на ансамбъла. То беше в 7 часа сутринта. Все пак златният медал на Олимпийски игри е най-високото ниво в спорта. Страхотно вълнение беше за нас. Много сме горди с моята съпруга с децата ни. Знаете, че Мадлен игра с пукнат глезен. Радвам се, че момичетата успяха да стигнат до този така жадуван златен медал, който е първият такъв в историята за България и художествената ни гимнастика. Месеци по-късно си говорихме една вечер със съпругата ми и и казвам. Ти осъзнаваш ли Мадлен на какво ниво е. Тя може да се нареди до Фелпс, до Юсеин Болт, до Майкъл Джонъсн, Майкъл Джордан. Това е нещо велико. И там е нашата Мадлен. Просто не ни го побира акъла. Но тя даде 16 години от живота си затова. Само аз и майка и знаем какво е – сутрин от 7 часа до 7 вечерта. Колко труд, усилия, болки, контузии, магнитни резонанси. В последните години даже загърбихме и училището само и само да се концентрира върху изпълнението на тази цел, която си беше поставила – златен медал. Но си струваше усилията. Впрочем и голямата дъщеря Лилия тренираше художествена гимнастика. Тя първа започна, малката се включи покрай нея. Но се отказа и си хвана друг път. Горд и щастлив баща съм и с двете.
Надявате ли се някой ден да гледате мач или да водите отбор у нас на чисто нов стадион? Навсякъде нещо се прави, но нищо не е готово…
– За съжаление това е реалността. Дори и на Лудогорец едната трибуна още не е направена. Все още, в края на 2022 година, още нямаме нито един нов стадион. А вижте какво се прави в съседна Румъния. Дано догодина Ботев и Локомотив в Пловдив да успеят. Искрено се надявам това, което се опитва и се бори да направи ръководството на ЦСКА да се случи, да не са само празни приказки. Защото клубът, историята и феновете на ЦСКА го заслужават. Хората, които са дали живота си. За мен това е голяма болка, че няма условия да си заведеш детето на стадиона. В това отношение изостанахме много. Надявам се да подобрим нещата в най-скоро време.
Има ли надежда ЦСКА да спре хегемонията на Лудогорец?
– Мисля, че ще е много трудно. Напролет ще има много големи очаквания, а и амбиции от хората. Дано това не ги препъне. Футболистите може да се стегнат. Да видим напрежение, каквото имаше в Левски в последните месеци от тези големи очаквания. А и Лудогорец все още са много напред откъм селекция, футболисти, които купуват. Взимат играчи за милиони. Затова мисля, че ще е трудно и този сезон да бъде съборен хегемона Лудогорец.
И накрая, колкото и тривиално да е, но 50 години е време за равносметки. Съжалявате ли за нещо във футбола?
– Като футболист съжалявам, че от ЦСКА ме освободи треньорът, а в Левски, че си тръгнах, защото го направих сам. Тогава Люпко Петрович искаше много да ме задържи, когато дойде, но аз реших да опитам късмета си в чужбина – в Национал Букурещ, където не ми провървя. После не пожелаха да ме върнат на „Герена“, имахме разговори, но не се случиха нещата. Това е едно от нещата, за които наистина съжалявам във футболната си кариера, че напуснах Левски тогава. В националния отбор не съм имал големи шансове да играя. Все пак аз не бях страхотен футболист. Не бях от такава голяма класа, каквито играчи имаше тогава. В националния отбор имам само един приятелски мач, но пък се надявам някой ден да му стана треньор.
Колко приятелства запазихте през години, които останаха неподвластни на времето, на клубни пристрастия?
– Много са. Бивши футболисти, с които съм много близък. С треньорите също се уважавам. С някой се чуваме редовно, като Гьоко Хаджиевски, който беше първият ми треньор в ЦСКА, с Мъри Стоилов се виждаме, говорим си. Играхме заедно. Случките и спомените са безкрайни.
От кой треньор сте научил най-много в занаята?
– Ако трябва да съм максимално искрен, много научих от Вячеслав Грозни, когато дойде в Левски. Той ми даде съвсем друг поглед и разбирания за играта, докато работихме заедно. Беше лятото на 1997 година. В ЦСКА такива бяха Гьоко, за когото споменах, Цецо Йончев и разбира се Паро Никодимов.
Какво бихте пожелал на хората преди задаващите се Коледно празници?
– Здраве и светли празници и да не се ядосват за глупости и безсмислени неща, защото не си струва. Много късмет и да сме малко по-усмихнати и по-спокойно да приемаме нещата, да не се вторачваме в другия и при най-малките грешки да го съдим.
