Под настоящето си ръководство Левски се преквалифицира в малък семеен бизнес, занимаващ се с издаването на поздравителни адреси и от време на време с някой хепънинг: било среща с „бизнесмени”, било мачле на Герена. Футболът е част от портфолиото на семейната фирма, но като страничен атракцион. Писането на памфлети обаче е приоритетно.
За да ни разбере въпросното ръководство, нека влезем в неговата терминология. Апостола – крайният собственик и мажоритарен акционер на българската национална революция – не е бил никак благодарен човек. Той не е писал апотеози – било на финансовите благодетели на революцията, било на бащицата по онова време, султан Абдул Азис. Тъкмо наопаки. Вместо да бъде благодарен, Апостола е заплашвал, че ще отдели главата от тялото, която си е помисляла, че може да не отчете правилно получени/предоставени средства. И сам е давал стриктна отчетност: в бележника му пише, че наред с другите неща, на 16-17-ти септември е дал 0.30 гроша за боза.
И ако преди Апостола е боравил с грошове, днес грошовете боравят с Левски.
Тези панагерици, които ръководството на Левски, монополизирано от една интимна и гъвкава (било по професия, било по морал) двойка, пише в чест на спонсора на клуба, ми напомнят на лепкавата настоятелност на руснаците все да сме им благодарни като народ. Ерго и Левски, напук на своя патрон, Апостола, трябва да бъде благодарен: с повод и без повод. Сякаш спонсорът рекламира Левски, а не Левски – спонсора; сякаш Левски е смачкан и редуциран до PR отдел на спонсора. Такава мазохистична и трепетна благодарност никне само в почвата на ментални спартаклии, полята от ниагарските и конюнктурни сълзи на треньор по баскетбол.
Някой пак иска да провиси тялото и да сложи бесило на главата на Левски. Този път на палма.
Автор: Мартин Табаков
