Радостта ни народа – Божидар Искренов. Идол на хиляди левскари, които го слагат пред други от най-големите легенди на „синия“ отбор. Харизматичен на терена, но и и звън него. Впечатляващ футболист с неподражаем финт, рязък демараж и отличен удар. С много роли и в живота, и в киното. Юноша и легенда на Левски. Бивш национал на България. От около 30 години обаче той живее в Щатите, а сага планира да са премести в Канада. Преди това обаче Гиби се върна в София, за да си направи операция.
– Как сте, г-н Искренов?
– Добре съм. Но смених ставата на коляното, защото вече не можех да издържам. Тежка операция. Сега се раздвижвам. Ще бъде дълго време за възстановяването. Благодаря на д-р Мурадов за неговия професионализъм.
– Казахте, че преди да дойдете в нашето студио сте били на „Герена“?
– Ами да, отидох да ги видя, какво да правя, когато имам свободно време, отивам да гледам тренировки, да видя приятели.
– Как виждате в момента нещата в Левски?
– Гледам по мой си начин. Не съм страшен специалист. Нещата сега са окей. Всички знаем състоянието, за съжаление. Извън това нещата са спокойни. Има и негативни неща, например равният с Крумовград. И аз съм играл в такива мачове. Не трябва да сме критични, а да гледаме реално на нещата. Ако побеждаваш всеки двубой и си станал шампион, всичко изглежда прекрасно. Но трябва да усетиш и какво е загуба. Това ти дава нов стимул. Сега да излязат със самочувствие срещу Славия и да победят. Не искам бивши играчи на други отбори да коментират Левски. Те да коментират техните си тимове, публики, треньори и футболисти.
– А българският футбол като цяло?
– Има нов президент – Георги Иванов-Гонзо. Не трябва да си правим илюзии, че Гонзо ще направи всичко с магическа пръчка. Това няма кок да се случи. Той е много амбициозно и сериозно момче. С екипа си има 4 години да направи първата стъпка. Да покаже идеи, виждания. Колкото до националите, гледах ги и двата мача. Илиан Илиев се оказа, че е сериозен треньор, със самочувствие. Играха добре момчетата. Има и млади, но има и опитни футболисти. Дано всичко да върви добре. Жалко, че Азербайджан ни изравниха в края. Нека сега не гледаме резултатите в тези мачове. Нека видим къде са ни грешките и да ги коригираме.
– Илиан Илиев направи много силен отбор на Черно море, който в момента е втори в класираното. А успя ли Николай Костов да стори същото с Левски?
– Ники го доказа – успя да окомллектова отбор, при положение, че беше в негативна среда. Той дойде след големите промени. Костов е един много добър треньор, амбициозен, познавам го от много години. Не трябва да забравяме, че си тръгнаха основни футболисти, но бяха намерени алтернативи. Изгледах контролата със Своге. Ники успя да ги нагласи. Уелтън ще липсва, но без всеки може. Идва оферта, продаваш го. Търсиш друг. Няма незаменими. Добрият треньор създава атмосфера и може да ги нареди. И най-големите звезди да имаш, не направиш ли това, няма как да стане.
– Кои са слабите страни на Левски?
– Онзи ден гледах контролата със Своге, както вече казах. Може би подценяват някои ситуации. Спомняме си какво се случи срещу Крумовград и червения картон… Срещу Своге също имаше подобни неща. Някои ще кажат, че това е контрола, но не е така. Ако не си концентриран, не само, че можеш да направиш грешка, но и можеш да се контузиш. Така се случи с Фабио Лима. Трябва да си мотивиран, дори и тук в студиото да играем мач.
– Заговорихме за нестандартните футболисти – Ел Джемили, Уелтън, Фабио Лима. Но сякаш все по-малко българи са такива…
– Още когато работех на „Герена“ го казах – не че няма – има. Но манталитетът се промени. Сега се предпочитат футболисти от чужбина, отколкото юношите. Те тренират от деца, за да стигнат своята мечта. Един ден да влязат в съблекалнята на мъжете. Аз съм работил 7-8 години на „Герена“, по 24 футболисти са минавали. Това са 200 човека, не може да няма петима, които стават. Един да няма… Значи треньорите не са добри. От тези 24 винаги ще има едно дете, което става. Трябва да им се даде шанс, но няма кой да ги търпи. Имаше един, където казваше: „Защо да ги чакам, като мога да си взема от чужбина“. Но за чужденеца плащаш пари, а детето идва безплатно. От него можеш само да спечелиш. Тъжното е, че много деца си губят времето – 10-12 години от своя живот. Той иска да напусне, но клубът иска пари за него. Даден тим от „Б“ група обаче не може да плати и така приключва всичко.
– Но пък в Левски дават шанс на младите…
– Ники, чест му правя, пуска 3-4 момчета да играят. Вече имат по 40-50 мача в елита. Защо в предишните години никой не даде шанс на някое младо момче? Вижте Берое – нямат нито един българин. В ЦСКА-София какво става? На „Герена“ също има бразилци, но има и българи, които играят много добре. Ники им има доверие. Не ги пуска по 5-10 минути, само за да дебютират.
– Ти си минал по същия път…
– Да, аз дебютирах срещу Славия. Падаме 0:2 в един дъжд. Чавдар, Жужо, Ваньо Костов, много сериозен отбор има срещу нас. Мен ме пускат на 17 години… Следващия мач пак играх. По-следващия – също. Така усетих доверието на треньора, на всички. Успокоих се! Оттам нататък само трябва да играеш. Нищо не става за един ден. Трябва да минеш целия процес.
– А как се случва със сокъра в САЩ?
– През 1996 г. направиха МЛС. Но там има много латиноси от Мексико, Уругвай, Колумбия, отвсякъде. Те са луди по футбола. Хората, които създадоха МЛС, са проучили всичко. Никой не дава пари така. Аз бях на стадиона на ФК Остин в Тексас. Уникален стадион, направен за по-малко от една година. Хот-дог, бира, сода, вода се продават. Една бира е 7 долара. Направете го и тук. За съжаление нямаме стадион. На „Герена“ направиха сектор „А“, без козирка. Явно така са преценили или не са им стигнали парите. Не знам, не съм влизал в подробности. Но с модерен стадион е друго. От там се печелят парите. Искам да ви кажа нещо за „Герена“, което може би не знаете. Този стадион с новите технологии може да се направи за по-малко от една година. Защото е насип – идват с едни фадроми и го правят на кота „нула“ за отрицателно време. Може бързо да се направи стадион като на Лудогорец, като на Литекс. Не ти трябва повече от 15 000 места да е капацитетът. Нов стадион е задължителен! Преди няколко години бях в Констанца на един турнир, при Джика Хаджи. По телевизията гледахме мач между Румъния и Франция, който се провеждаше в Букурещ на уникален стадион. Тогава с Хаджи коментирахме, че това съоръжение струва около 350-400 млн. И тук говорим за центъра на Букурещ… Според мен в България държавата трябва да реши какво да прави. Защото този стадион е за всички, не е за мен, за теб. Някъде около София трябва да се намери място. Не трябва да е в центъра. „Васил Левски“ преди години го ремонтираха за много пари, за да отговаря на изкисвания на ФИФА и УЕФА. Направиха го този ремонт. Аз обичам този стадион, но той е много стар. Няма къде да се паркира. Какво ще стане, ако дойдат 60-70 000 човека, както едно време на дербитата Левски – ЦСКА. Но пък и „Васил Левски“ не може да бъде съборен, защото какво ще стане там – блок. Сега нямаме национален стадион и играем в Разград. Няма човек, който да се вдигне от София и да гледа мач в Разград. За мен лично София трябва да има 2-3 стадиона – Левски, ЦСКА, Славия, Локо Сф… Техният стадион откакто си го спомням…
– Това отразява ли се на нивото на футбола?
– По мое време стадионите се пълнеха. Все пак Левски е дразнител. Всеки иска да победи Левски! Сега няма публика, стадионите на нищо не приличат. За един футболист без публика усещането е много гадно. Идват по 1000 човека. Та толкова имаше на тренировките на Левски… Това е трагичното. Хората се обезвериха. Беше празник, когато дойдат мачовете. Мъжете да се махнат от жените си, да пият по една бира. Сега трябва да купиш билет, няма къде да паркираш и в крайна сметка не отиваш на стадиона. Левски – ЦСКА се говори, че е най-голямото дерби, а аз обичах тези дербита. Ходих на едно от последните издания на този мач и имаше празни места. 10-15 000 казаха, че имало…
– Ако животът ти се беше развил по друг начин, не ти се беше получило с футбола, а беше например чиновник, щеше ли да отидеш на мач в България?
– Честно казано не съм се замислял. Може би. Не мога да кажа „да“ или „не“. Ако животът ми се беше развил по друг начин, нямаше да съм в България още от 80-те.
– В Щатите какво предпочиташ – NBA или NHL?
– На хокей, синът ми играеше хокей. С него сме фенове на Детройт Ред Уингс. Ходили сме няколко пъти с него. Изживяването е страхотно. Сега има Световно първенство, тук в Зимния дворец, но не знам дали ще ходи. Той беше страшен футболист, но един ден дойде след училище и каза: „Тате, не искам да ми се сърдиш, но искам да играя хокей“. Помислихме докъде трябва да отидем, за да му купим екипировка. Записахме го да играе, но след години дойде и ме пита: „Защо не ми каза да не играя хокей, а да си играя футбол?“. Това обаче беше неговото желание. Дъщеря ми пък се занимава с фигурно пързаляне. Тя беше много амбициозна, ставаше в 5:00 ч. сутринта, за да ходи на тренировки.
– Имаш две внучета. Те знаят ли всъщност колко голямо име си в българския футбол?
– Те бяха на стадиона за мача Левски – ЦСКА. Отидоха с майка си и баща си, с надписаните фланелки. Аз не можах да отида, трябваше да се прибирам.
– Ти си Радостта на народа, а те ли са твоята радост?
– Естествено. Големи бандити са и двамата. Онзи ден говорих с родителите им, пак са правили бели. Щастие и емоции страшни. Сега чакаме да видим дали синът ми няма да се жени скоро. Време му е, на 34 години е.
– Щастлив човек ли си към момента?
– Да. Не се оплаквам. Живея спокойно, работя си. Сега съм на почивка, която дори стана доста дълга. Щях да се прибера във Вирджиния още в края на февруари, обаче дъщеря ми от много години ми мрънка да пиша книга и най-накрая ме нави. Така реших да остана, направих си операцията на коляното, а до края на април трябва да съм готов. В началото ми изглеждаше много лесно, но се оказа, че не е така.
– Имаш ли някоя по-комична случка, при която са те спрели на улицата?
– Приятно ми е хората да ме спират. Много години не съм тук. 2018 г. заминах за Щатите и в годината се прибирам един-два пъти. Интересното е, че и много млади хора ме спират. Вече съм на над 60 години и чак понякога се учудвам, че хората бързо ме разпознават след толкова време. И в крайна сметка се радвам, че хората не са ме забравили.
– Да ни разкажеш малко за твоите филмови участия. Виждаш ли се още с Антон Радичев?
– В интерес на истината не сме се виждали отдавна. Миналата година се прибрах за рождения ми ден, беше ми направил поздравление. В киното снимахме един филм с него и Пламен Сираков – „Скъпа моя, скъпи мой“. Преди това направихме и „Маневри на петия етаж“. Той малко на майтап ме пита дали искам да участвам, а аз му отговорих: „Добре, какво трябва да направя“. Казаха ми да облека един гащеризон и така… За другия филм ми се обади Еди Захариев тогава, а след това Антон Радичев. Реших да пробвам. Тогава бяхме на „Магура“-та, представете си преди колко години е било. Трябваше да стане един бой с едни каскадьори. С Пламен бяхме, той ми даде една китара и ми каза да го ударя. Питах го как така да го ударя, той ми вика спокойно. Направихме няколко дубъла, тя китарата се разпадна. Опитаха се да я лепят, викам няма ли друга китара, но нямаше. Беше през нощта в едно студено време, но стана интересен филм, беше емоция.
– Хареса ли ти?
– Може би щеше да ми стане още по-интересно преживяваното в по-дълъг филм, с по-главна роля. Ако ми предложат главня роля, може би ще се съглася (смее се).
– Гледаш ли филми?
– Наскоро гледах „Таралежите се раждат без бодли“, но вече ги няма старите български филми. Според мен трябва телевизиите поне веднъж в седмицата да пускат стари български филми. То държава няма, ние искаме филми да пускат…
– Сега обаче детството сякаш не е като нашето?
– С тия телефони и интернет всичко отива по дяволите. Играли сме до „Герена“ под една лампа с два камъка за греди. Сега всичко е дармадан. В нашия спорт улицата те прави добър. Много пъти съм ходил по Бразилия. Отивам на Копакабана, гледам ги играят волейбол като диви и футбол на пясъка. С тия телефони децата не можеш да ги накараш да свършат нищо. Въпросът е, че родителите им угаждат, когато поискат най-новите телефони. С изкуствения интелект ще ни наиграят тотално. На хората с пари техните простотии. Аз съм тренирал водна топка, хандбал, когато съм живял в Ботунец, все исках да правя нещо. Сега тук всичко тъне в разруха, а разни хора излизат и обясняват, че са направили нещо. Какво са направили? Нашето в момента е криворазбрана демокрация. По Татово време бяхме на 4-5 място в света на всякакви спортове. Олимпиади, Световни… няма какво да коментираме.
– Заговори за новите технологии. Преди известно време въведоха ВАР. Какво мислиш за него?
– Боже, боже… сега пък и син картон искали да правят. Аз мисля пък да направя предложение до ФИФА и УЕФА да няма засади. ВАР… един път се използва ВАР, един път не се използва. Онзи ден на мача с Танзания. Един от техните го удари топката в ръката, ако имаше ВАР щяха да се редят специалисти – сега умишлено ли е, не е ли умишлено. Как да не е умишлено, тя топка го щеше да му счупи ръката, а това става пред съдията.
– Сякаш опорните моменти винаги ща ги има?
– Стига с тия съдии. Всеки се оплаква от съдиите, стига, бе. Единият му дал пари, другият но му дал пари. Това са пълни глупости. Едно време – съдията ще ти помогне, но ще ти помогне един път. И тогава са бъркали, но сега хем има ВАР, а те пак бъркат. Сега даже пък започнахме да искаме съдии от чужбина. На всеки все нещо му е криво. Играйте, бе. Съдията виновен, президентът виновен, Боби виновен. Сега ще видим Боби като го няма, Гонзо ще е виновен за всичко. Аз винаги съм го казвал, че Боби няма никаква вина, въпреки че го плюят толкова години. Ситуацията е такава, че най-виновни са клубовете. Не конкретни, а всички взети заедно. Боби е виновен, че имат по 15 чужденци, ама имали паспорти за ЕС.
– Левски сега е 4-и. Има ли шанс да атакува върха?
– Когато имаш теоретичен шанс, никога не трябва да се отказваш. Имаш ли шанс… нищо не се знае. Левски сега има мачове с Лудогорец, ЦСКА и Черно море. Ако ги вземе, какво става? След това и в първата шестица играят още по един мач, където не се знае нищо. Шансът може да е 1 %, но трябва да се гони.
– Така ли се успява във футбола?
– Не трябва да се предаваш никога. Да си сваляш гащите, да вдигаш бялото знаме… за какво? Амбицията е най-важното нещо. Всеки е амбициран да докаже пред публика, шефове, че е най-добрият. Всеки иска да стане шампион. Шампион съм бил няколко пъти и Купи съм взимал. Чувството е неописуемо, уникално само за 15-20 минути. После минават 10-12 дни почивка и започваш да мислиш за следващия сезон дали пак ще можеш да задържиш нивото.
– Би ли се върнал в Левски на някаква позиция?
– Не съм мислил за това, а и смятам, че те имат достатъчно добър екип в момента. Аз сега какъв да го играя там? Така си ми е най-добре. Живот и здраве след 2-3 години мисля да се върна, но ще си почивам.
– Ще продължиш обаче да си ходиш по мачове?
– Естествено. Не мога да не ходя. Даже ми се играе, но не съм сигурен, че ще мога. Все пак нищо не се знае и най-много да пробвам след няколко месеца, евентуално. Трябва да говоря с лекарите дали не е опасно. Да мога да ходя нормално, пък футбола сме го играли, когато е трябвало. Както често се шегуваме – „Сърце играе, крака не мърдат“.
