Станислав Иванов беше гост в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Стаси, както го наричат всички, е едва на 21 години, но вече е сред лидерите на Левски и любимец на “сините” фенове. Носител е на наградата за най-прогресиращ млад играч за 2019 г. Определян като един от най-големите таланти на „синята“ школа, Иванов е и една от причините да вярваме, че идват и по-добри дни за националния ни отбор.
– Стаси, здравей! Благодарим ти, че прие поканата на предаването „Код Спорт“! Първо как си? Успя ли да заредиш батериите по време на кратката пауза между двата сезона?
– Да, имахме една седмица почивка. Презаредих батериите. Сега имам малко проблеми, но се надявам да бъда готов в най-скоро време.
– Какво не се получи през миналата година? За какво най-много съжаляваш?
– Съжалявам, че не успяхме да постигнем целите си. Но и да съжалявам, и да не съжалявам, не мога да върна времето, така че гледаме напред.
– Любимият ти Левски е в тежко положение. Мнозина предполагаха, че ще избягаш от проблемите и ще потърсиш друго място за развитие. Как подейства всичко това на футболистите?
– Нормално е да се отразява на футболистите в съблекалнята, защото всеки ден се пише и се коментира за Левски. Но ние сме професионалисти и гледаме да си вършим работата на терена – на тренировки и мачове и да не обръщаме такова голямо внимание.
– Тежи ли ти това медийно внимание към теб, към футболистите на Левски?
– Свикнах и от доста време не обръщам внимание на негативните коментари и писания. Колкото по-малко четеш, толкова по-добре.
– Не е тайна, че интерес към теб има както от родни, така и от чуждестранни клубове. Коя е посоката, която ти би избрал?
– В момента съм футболист на Левски и не мога да коментирам коя посока бих избрал. Но за в бъдеще искам да играя в чужбина.
– Има ли някое първенство от топ 5, което ти допада най-много? Кое те впечатлява?
– Най-обичам да гледам английския и испанския футбол.
– Ясно е, че до края на трансферния прозорец всичко може да се случи, но какво би те накарало да останеш в „синия“ клуб?
– От малък съм от Левски, левскар съм и обичам този клуб! Ако мога да му помогна, бих останал. Ако няма подходяща оферта, която да устройва клуба, ще остана.
– Какво се промени с идването на Наско Сираков?
– Според мен тепърва ще започнат да се променят нещата откъм положителната част. Ще видим какво ще се случи.
– Чувстваш ли някакво по-специално отношение към теб от страна на Сираков, на другия собственик Тити Папазов?
– Не. Мисля, че към всички е еднакво. Аз ги познавам от 2015 г., от юбилея горе-долу. Но мисля, че към всички отношението е еднакво. Няма разделение на футболистите.
– С оглед на сложната ситуация по-добре ли е, че няма да участвате в евротурнирите?
– Лично за мен не е по-добре, защото това е подарък за феновете. Като цяло всеки един привърженик иска да гледа Левски в Европа.
– Връщаш ли се към мачовете с Локомотив (Пловдив) за купата?
– На моменти си ги спомням, но не искам да се връщам. Не знам какво се случи тогава. Не мога да го коментирам аз. Не е приятно, но продължаваме напред.
– Вече 11 години Левски няма спечелен трофей – няма ли да има край тази черна серия?
– Първо е най-важно клубът да бъде стабилизиран, да се работи професионално, както е било винаги и след това вече можем да говорим за титли и за купи.
– Да, но „сините“ привърженици искат да видят най-накрая Левски с трофей…
– Да, нормално е. 11 години хората са изгубили всякакво търпение. Ето, сега има доста българи и млади футболисти. Важно е да има търпение, да се направи добър гръбнак на Левски. Според мен рано или късно Левски ще се върне там, където му е мястото.
– Тежи ли ти, че любимият ти клуб е далеч от онази „синя приказка“, когато съставът стигна до ¼-финал за купата на УЕФА, а след това се класира за групите на Шампионска лига?
– Тежи ми, да. Като левскар не ми е приятно, но се надявам рано или късно да се оправят нещата.
– Спомняш ли си ги тези мачове?
– Бил съм доста малък. Гледал съм ги само по телевизията.
– Твой мениджър е Джон Ингълс, който като футболист на „сините“ записа дубъл в началото на века. Какво те съветва бившият защитник?
– Съветва ме да съм концентриран върху работата си. Най-важното е да се усъвършенствам във всички мои слаби страни.
– Имате ли стратегия и план за развитие на кариерата ти?
– Не обичам да се правят планове за бъдещето, защото понякога се променят. Гледам да мисля повече за момента.
– Как започна всичко при теб с футбола? В началото тръгваш от Янтра (Габрово), но кой те заведе до стадиона? Защо избра футбола?
– Ходех постоянно да ритам на площадките и така баща ми ме записа да тренирам. На „Герена“ за първи път дядо ми ме доведе. Бях на 12 години.
– Какво беше усещането?
– Тогава за първи път дойдох в София. Малко ми беше странно. Не можех да повярвам, че идвам в школа като Левски.
– Успя да грабнеш своя шанс и да се утвърдиш в титулярния състав. Трудно ли ти бе да пробиеш при мъжете?
– Да, доста ми беше трудно. Две-три години не можех да премина границата между мъжкия и юношеския футбол. Не е само до дадения футболист, но и до треньора, до това как клубът те развива и налага. Не може да пуснеш един футболист две срещи по 15 минути и да искаш да ти решава всеки мач. Това няма как да стане. Голяма е разликата между юношеския и мъжкия футбол. Трябва да има търпение и доверие от треньорския щаб за всеки един футболист, който е млад и проспериращ.
– В какво се изразява тази разлика между юношеския и мъжкия футбол?
– В много неща – темпото на игра… Големи са разликите. Детският футбол е по-различен. В юношеския не играеш за нищо.
– Дебютът ти в мъжкия футбол бе през март 2016 година при Стойчо Стоев. Спомняш ли си този двубой?
– Да, срещу Монтана. Предишния ден имах мач с юношите и след него Стойчо ми се обади и ми каза, че утре ще съм в групата. Даже не можех да повярвам, защото преди няколко часа съм играл мач. Не очаквах, че ще вляза, но мисля, че записах 30 минути.
– След това треньори ти бяха Люпко Петрович, Елин Топузаков, Николай Митов, Делио Роси, Славиша Стоянович, Георги Дерменджиев, Петър Хубчев и Георги Тодоров. Как един млад футболист може да се адаптира към толкова много специалисти за кратко време?
– Мисля, че е доста трудно не само за младите футболисти, но и за опитните. Когато през шест месеца се сменя треньорът, тъкмо почваш да хващаш концепцията му и го сменят. Той взима нови футболисти, има различни виждания и наистина е доста трудно за всеки играч.
– При кого от изброените треньори ти беше най-трудно?
– Не знам, при всеки е имало период, в който ми е било трудно. Но може би при Делио Роси заради италианския имаше голяма бариера към футболистите. Нямаше как да се комуникира. Да, имаше преводачи, но е по-различно.
– От кого научи най-много? Кой усети най-близо до теб?
– От абсолютно всички треньори научих много. От всеки един нещо различно. Това ми помогна много да съм това, което съм.
– Беше част от изключително емоционалния празник на Левски по случай 100-годишнината на клуба. Юбилеят бе почетен с мач срещу Лацио, в който ти отбеляза победното попадение за 3:2. Какво си спомняш от това паметно събитие?
– Спомням си всичко. Сутринта преди мача ми се обади Викторио Павлов и ми каза, че довечера ще участвам в двубоя. Обадих се на баща ми да му кажа и той не можеше да повярва. Казах му, ако има възможност да дойде в София да гледа. Отговори ми, че тръгва. Почна мачът, не очаквах да играя толкова време. Влязох около 30-ата минута и успях да отбележа и гол. Никога няма да забравя този момент.
– Това ли ти е най-щастливият миг?
– Един от най-щастливите е. Всеки един мач, в който играя за Левски е щастлив момент за мен.
– В началото на годината получи приз за „Най-прогресиращ млад футболист“. Какво означава за теб тази награда?
– Всичкият труд, който съм положил през миналата година, се възнагради с тази награда.
– Преди време изкара 10 дни в академията на Ливърпул. Би ли ни разказал нещо интересно от престоя ти при „мърсисайдци“?
– Там всъщност видях реалността на футбола, дори школа като Левски колко е далече. Там има около 15 терена само за юношите, имат около 6-7 треньора на набор. Наистина професионализмът там е на друго ниво.
– Усети ли магията на Ливърпул?
– Да, наистина няма да забравя този момент. Всъщност там играх и мач, в който отбелязах гол. Паднахме с 2:3. Но наистина това беше един специален момент за мен. Бях една седмица там и няма да забравя този период. Това е един урок за мен.
– Твой идол е Георги Иванов – Гонзо – с какво те впечатлява играта на легендарната „деветка“?
– С хъса, с който играе. Дава си сърцето и душата за любимия Левски. А и заради головете, които вкарва.
– По какво искаш да приличаш на него?
– Искам и аз да се себераздавам и да давам на Левски като него.
– Имал ли си тежки контузии, които да се те карали да си кажеш, че спираш с футбола?
– Не. Дори всяка контузия ме мотивира да работя повече, за да не се случват такива неща.
– А кой е най-добрият ти приятел в съблекалнята? С кого се разбираш най-добре?
– Разбирам се с всички, не искам да обидя някой. Има момчета, с които по-често излизаме навън, но с всички съм близък.
– Какво ще кажеш за емоционалната раздяла на Живко Миланов?
– Дори и аз се разплаках на стадиона. Наистина Живко беше човек за пример. Капитан, който много ни помагаше не само на терена, но и извън него. Даваше ни съвети, караше ни се, когато трябва. Не може само да ти казват: „Браво“ и да ти пляскат. Наистина един достоен човек за уважение.
– Вече имаш гол във „Вечното дерби“ при 2:2 в последния сезон. По-специално ли е, когато се разпишеш във вратата на ЦСКА?
– Аз и при юношите обичах да вкарвам. Беше специално, но резултатът… Ако бяхме били, щеше да е още по-специално.
– Това ли е топ двубоят в родния шампионат?
– Мисля, че, да. Винаги е бил. Тогава трибуните се пълнят. На другите мачове няма толкова хора.
– Задавал ли си си въпроса защо Лудогорец доминира толкова дълго време в родния шампионат?
– Може би, защото работят най-правилно от всички отбори.
– Красимир Балъков първи ти прати повиквателна за националния отбор, но все още чакаш своя дебют в мъжката формация на „трикольорите“. Как реагира, когато разбра, че ще си част от представителния ни тим?
– Много се зарадвах. Във всеки един мач, който играя за юношеския национален отбор се раздавам 100%. Да играя за мъжкия национален тим е една моя мечта. Стана ми много хубаво, когато разбрах, че ще бъда повикан.
– Как се отнасяха към теб по-опитните футболисти?
– Добре се отнасяха, аз ги познавам половината. Играл съм с тях или срещу тях.
– Предстоят важни двубои за „лъвовете“. Как оценяваш шансовете ни в предстоящите двубои от Лигата на нациите срещу Ирландия и Уелс, както и в решителния мач за европейското с Унгария през октомври?
– За мен докато теоретично има шансове, значи има шансове, защото всичко си зависи от нас. Ако работим правилно и правим това, което ни казват, мисля, че имаме големи шансове.
– Мислил ли си защо напоследък нямаме футболисти в топ първенствата на Европа? Сега трудно се осъществяват такива трансфери, които навремето бяха нещо съвсем нормално…
– Мисля си, че е, защото във водещите отбори не играят толкова млади футболисти. Не им се дава път, в последните години предпочитат чужденци пред млади играчи. Затова няма развитие на българския футбол. Ако играят в един отбор по двама-трима млади футболисти, след време ще станат гръбнакът на националния отбор. Така ще има и играчи в топ първенствата.
– Засегна темата за чуждестранните футболисти – колко според теб е нормално да са в нашите клубове, защото виждаме, че в някои от тях 9-10 човека са чужденци?
– Аз не съм против чуждестранните футболисти, просто да са качествени. Не да дойдат трима играчи, които не са по-добри от нашите момчета. Да им се дава път, една-две години да се налагат те, да се приспособяват, отколкото да се дава път на младите. За мен това не е правилно.
– Със сигурност много от футболистите, с които ти си играл, не са получили този шанс, който си имал ти. След това като че ли се разочароват от футбола и си тръгват…
– Това според мен е до характера, защото и аз бях в тяхното положение, но просто стисках зъби, стоях и тренирах, не казвах нищо. Повечето два-три месеца като не се случи нищо с тях, стават и си тръгват.
– Вярваш ли, че Георги Дерменджиев ще осъществи още една твоя мечта – да дебютираш в мач на представителния ни тим?
– Надявам се, но това си зависи от мен. Ако играя добре и той прецени, че мога да му помогна…
– Меси или Роналдо – кой според теб е по-добър?
– Не мога да сравнявам тези футболисти. Различни са. Единият има повече талант, другият е постигнал повече с труд. Наистина за мен те са най-добрите футболисти, които са играли, защото съвременният футбол е доста по-труден от преди години.
– Кое е трудното сега на съвременния футбол?
– Сега е по-бърз, по-динамичен, по-силов. Преди години футболът беше по-бавен. Много по-различен.
– В това ли изоставаме – няма я тази динамика?
– Може би, да. Когато гледате Първа лига и примерно мач от Италия, сами може да видите разликата.
– Какво правиш, когато не си ангажиран с футбол?
– Малко е времето, в което не съм ангажиран, но гледам да се виждам със семейството ми, с приятелите и да прекарвам време с тях.
– Остава ли ти време да ходиш до Габрово?
– Когато имам възможност, гледам винаги да ходя, за да видя семейството, баба ми, дядо ми, но напоследък е все по-рядко.
– Какво казва дядо ти, който те е завел на „Герена“?
– Той е човекът, който може би най-много се радва. Всеки ден се чуваме с него, обяснявам му каква е ситуацията и я обсъждаме.
– А той левскар ли е?
– Няма пристрастия към никой клуб. Просто гледа мачове на всички отбори.
– Къде обичаш да си почиваш, да разпускаш?
– Когато съм в почивка, обичам да отида на спокойно място, където 100% да се отдам на почивката.
– Какво си пожелаваш?
– Пожелавам си само да съм жив и здрав. Това е най-важното. Без здраве, нищо не може да се постигне. Семейството ми и всички близки да са живи и здрави. И времето ще покаже.
