Божидар Искренов: Не мисля, че бих се върнал на „Герена“

Божидар Искренов даде ексклузивно интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. „Радостта на народа“, както е неговото прозвище е уважаван от привържениците на Левски и на ЦСКА, тъй като носи фланелката и на двата отбора. Искренов е три пъти е шампион на България с Левски. Със „столетниците“ той печели и купата на България, а вдига и купата на Съветската армия. Зад граница играе в Испания, Швейцария и САЩ.

Гиби, здравей! След близо четири години отново гостуваш в предаването „Код Спорт“ – какво се промени в живота ти за този период?
– Това, че си живея в Америка, а не в България. Това е в общи линии.

Кое те накара отново да заживееш в Щатите?
– Харесвал съм си Америка и винаги съм искал да живея там. Годините, в които живях тук, мислех, че нещо може да се промени или да ме накара да остана. Но с времето разбрах и усетих, че нещата не отиват накъдето трябва и каквото мислех, и искам. Така че предпочетох да се прибера там и не съжалявам за решението си.

Има ли страх от пандемията сред хората в САЩ?
– Естествено, че има заради медиите и постоянните новини колко са заразени, колко са умрели. Нормално е да се наслагва страх психически на хората. Но според мен нещо не е както трябва. Някои хора знаят истината, но надали ще я кажат на обществото. Някои градове като Ню Йорк още са затворени, това са 4-5 месеца. Да не излизаш от къщи или да излезеш само на пазар, това психически е допълнителен стрес и много хора могат да се разболеят от това. Всички мислят, че маската ще те спаси. Не може да те спаси маската. В Америка стоят пред ресторанта с маска, влизат вътре, махат маската и почват да ядат, излизат на улицата и тръгват с маска, което е смешно. Караш колело с маска – това е несериозно. Естествено, че има страх. Както там, така и в България, а и по целия свят всяка секунда излизат новини колко са заразени, колко са се излекували. Аджеба, като не е намерена ваксина, като не е намерена алтернатива за лечение, как се разболяваш и след две седмици се излекуваш? Аз не мога да го разбера. Айде, другият грип го знаем всички – пиеш антибиотик евентуално, зависи какъв ти е организмът, ако имаш по-добра имунна система, примерно един-два дни се чувстваш зле и всичко приключва. Тук стоиш две седмици вкъщи и си се излекувал…

По време на COVID-19 често ставахме свидетели на сблъсъци на расистка основа в САЩ. Какво е мнението ти за тях? Защо се получи това?
– Това е някаква простотия страшна. Аз съм против това нещо да отидеш, да чупиш, да трошиш и да откраднеш от магазините. Странно ми е, а и не само на мен, как може всички тези хора, които ограбиха магазините за милиони долари, телевизията си ги снима, дава ги постоянно и нито един не е арестуван. Просто не мога да го приема.

Има ли нещо, което не ти харесва в САЩ и с което още не можеш да свикнеш?
– Не, свикнал съм толкова години, независимо, че дълги години не съм бил постоянно там, а съм ходел и съм се връщал. Най-странното беше първите години като отидох – 1995 г. Все си виках: „Не, не, тук надали ще мога.“ Все пак си мислиш за България, но на втората година вече нещо изведнъж стана и си казах: „Какво ще правя в България?“ И въобще не се и сещах. Даже не знам след колко години се върнахме за пръв път в България. Вече се настройваш, трябва да влезеш в тяхната система психически и всякак, да можеш да усетиш начина им на живот, иначе нищо не можеш да направиш. Свикнах си и се чувствах прекрасно, както и сега се чувствам прекрасно.

В началото на нашия разговор каза, че си очаквал нещо да се промени у нас – какво не се промени? Какво очакваше ти?
– Нищо. Няма какво да коментирам, то всичко се вижда. И надали някога ще се промени нещо. Нито аз съм най-перфектният. Не мисля, че моето мнение има някакво значение, какво ще кажа и какво няма да кажа. Не знам.

А как гледаш на протестите? Нещо могат ли да променят?
– Аз съм далеч от тези неща. Там си работя и се чувствам супер. От време на време пускам новини, просто да гледам какво се случва. По телефона говоря с майка и с още един-двама. Протести има навсякъде, имало е и ще има за в бъдеще. Но какви са решенията от тези протести, никой не може да каже. Просто искаш да направиш някаква революция, обаче нямаш план за след като я спечелиш какво ще се случи. Не виждам никаква идея кой ще дойде, ако това се случи в момента. Защото искаме да се махнат! Е, добре, де, кой ще дойде? Радко гледам телевизия, защото не ме интересува. Имам си други планове и други мисли. Някой ще каже – ама ти си българин. Да, но вече съм българин затова, че съм се родил тук. Обичам си държавата и всичко, но мислите ми са натам, където са ми децата, където ми е внукът, живот и здраве ще има още внуци и т.н. Надали някога ще се върна в България. В смисъл ще се връщам, както сега съм си дошъл за известно време да се видя с приятели, но нищо повече.

Грешка ли беше, че реши да се кандидатираш за кмет на район „Подуене“ от листата на ДПС?
– Не.

Кое те накара да влезеш в политиката?
– Емоцията. Да, ДПС ме подкрепиха и застанаха зад мен като организация. Аз не съм бил от ДПС и всички го знаят. И от ДПС не ми се сърдят, че не съм от тяхната организация. И до ден-днешен сме приятели с много хора. Но беше една емоция – защо пък да не пробвам нещо? Пробвал съм много неща – и в киното съм бил, и във филми съм участвал, и в предавания, в които съм изпитал страшно удоволствие, и „Dancing stars”, и „Къртицата“, и т.н. Просто човек трябва да опита от всичко.

Защо футболът у нас е в незавидно положение? Чия е вината за състоянието на най-популярния спорт?
– Мисля, че нямам право да коментирам и не искам да коментирам. Близо две години ме няма, отвреме навреме чета, а и моята работа е такава, че не мога да гледам и Шампионска лига, защото тогава в Америка е 3 следобед. Моите ангажименти не ми позволяват да ходя да гледам футбол, независимо че искам. Чета сайтовете, но нищо повече. Далеч съм и какво се случва с България от протести и политически, не ме интересува. Футболът ме интересува като информация. Нито ще си дам мнението кой, защо, какво и как, нито пък ще си дам мнението за футбола защо е станало, какво е станало, как ще се промени. Има футболни хора, които са в тази среда и би трябвало те да си направят техния план как да се променят нещата. Нито искам да давам съвети, нито акъли, нито искам тяхното мнение за мен.

Финансовата криза застигна и родния ти клуб Левски. Ще успее ли Сираков да спаси клуба от фалит?
– Пак стигаме до това нещо – естествено, че това е моят роден клуб…

Не може да не се интересуваш, Левски ти е дал много…
– Аз се интересувам по начина, по който съм израснал там и винаги Левски си е Левски. Левски ще го има, независимо какво се случва. Финансово не са добре, надявам се да се свършат тези неща. Но как? Те са си хората, които са се хванали на каруцата и те трябва да си решат проблемите. Аз няма да давам съвети и акъли чрез кого, как и защо. Това са хората, които трябва да излязат от тази ситуация. Как ще излязат? Би трябвало да имат някакъв план. Екипът, който ще е около тях, както навсякъде, без това не става. Но да извадят такива пари и задълженията, които имат…Просто не знам, нямам идея.

Коя е причината да си разочарован от футбола?
– Аз не съм разочарован. Това са били най-хубавите години в моя живот. Когато играех, се забавлявах. 

Говорим за след това, когато например стана шеф на школата по времето на Тодор Батков…
– По моето време на „Герена“, мисля, че школата беше перфектна, да не кажа повече от перфектна. Това са 7-8 години, в които имаше такива добри деца, които застъпваха, но просто политиката на треньорите, които бяха, не им дадоха шанс. Взимаха чужденци недочули кой, как, откъде и просто се оказа, че са сбъркали. Идват на „Герена“ и после се чудиш как да ги изгониш, те почват да те съдят, плащаш неустойки и т.н. А сега какво се случва? Гледах няколко мача от българското първенство и във всички клубове има юноши на Левски. Чакай малко, значи те за Левски не стават всичките години, но в другите клубове стават! Играят си прилично, да не кажа повече от добре. Сега се сетихме, че има наши юноши, защото чужденците са да не казвам грозна дума, хората се досещат за какво става въпрос. И сега се сещаме, че има наши юноши, които са били и сег искаме да си ги върнем. Защо не го направихте преди години това? Защо не оставихте тези млади момчета покрай някои от по-старите? Да играят, да ги налагаш, да им имаш доверие, те са израснали на „Герена“. Тренират с една-единствена цел, с една мечта, било в Левски, ЦСКА, Славия, във всичките клубове – един ден от едната съблекалня да влязат в другата съблекалня.

Тогава не ти ли тежеше думата да кажеш на Тодор Батков?
– Не можеш. Има си спортни директори към първия отбор, които си отговарят. Аз и треньорите, които бяха тогава, трябваше да им подадем тези деца. Те ги виждат, нали всеки ден са там! Такова им е било виждането, че е по-добре да си купиш някой, отколкото да го създадеш. И какво се оказа? Купил си и си заложил на куц кон и после се чудиш как да го махнеш.

Никога ли няма да се върнеш повече на „Герена“ да работиш?
– Имам си мои си планове и неща.

И „Герена“ не влиза в тях.
– Може би ще отида на мач, защото там съм израснал. Аз живея на 100 метра от „Герена“. Но за работа съм далеч, а и мисля, че нямам място там. Вече си имат собствени планове, виждания. Не мисля, че бих се върнал. Никога не казвай никога, но на този етап е така. А и като се върна, какво трябва да направя? Какво мога да променя с магическа пръчка? Няма как. Затова казвам, че трябва да има екип, добра организация и на първо място финанси. Няма ли финанси, няма как да се случи. Всички говорят за пари. Да, ти играеш за това нещо. Без пари нищо не се случва. Да, трябва да бъдат и умерени парите. Не може да са дават цифри, които са нереални за българския стандарт. В Европа и по света дават по 100-200-300 милиона. Да, ама ние не сме света, а сме България! В нашата малка държава ще даваш по 20-30-40 хиляди евро на някой! Защо го взеха тук? Ако е толкова добър, защо не го взеха в Испания, Италия, Англия? И това трябва да се помисли.

Коя е най-голямата ти грешка във футбола?
– Сигурно са много. Няма безгрешен човек. Да, имал съм много лоши спомени. Примерно, че не съм се класирал за европейско първенство, след това за Франция. Но не може само да побеждаваш, трябва да имаш и загуби. Да, тежки са, неприятни са. Може би съм пропуснал нещо, но се чувствам щастлив човек от това, което съм направил с моите възможности. За мен не е правилно да има толкова малко публика. Тогава стадионите бяха пълни и играех за хората, които са дошли, защото са дошли един път в седмицата да избягат от ежедневието, работата и т.н. Малко от малко да се откъснат от реалността и да си направят емоция. След това играеш за клуба и след това за себе си. Ако публиката е щастлива и с клуба си окей, значи си си свършил работата и си доволен.

Как се става любимец и на Левски, и на ЦСКА?
– Не знам, нещо са харесали в мен. Те си го преценяват, те си избират. Никой не може да те накара насила да правиш нещо, което не трябва да правиш, не искаш да правиш или не ти харесва. Такива бяха годините.

С кого си си партнирал най-добре на терена?
– С всички. Където и да съм бил – в Левски, в Лозана, после се върнах и отидох в Ботев (Пловдив), всички се познавахме, после в ЦСКА, в Шумен. Навсякъде трябва да усещаш нещата, да се аклиматизираш по възможно най-бързия начин. За мен беше предизвикателство в Шумен. Гриша Топалов каза, че трябва да направим нещо. Викам: „Чакай да видя какви футболисти мога да намеря.“ Не ги събрах, но им се обадих и ги питах дали искат да дойдат в Шумен. Казах: „Ето, Гриша, това съм ти събрал.“ И станахме един сериозен отбор. Шумен да се класира за УЕФА. Хората с нетърпение чакаха да има мач, ставаха в 9-10 часа, за да си вземат билет и отиваха на стадиона. Който не може да влезе, има хълм отстрани и се пълни. Такава емоция няма! И тренировките, и всичко са майтапи и емоция. Знаехме си кой какво прави. Аз знам Дядо какво може да направи, Дядо я подаде, аз падна, той вкара и всичко свършва. Ей, така беше, няма какво да се заблуждаваме. Беше страшна емоция.

Твърдят, че по онова време държавата е стояла плътно зад футбола, но точно тя разформирова Левски и ЦСКА след финала за Купата на България на 19 юни 1985 г. Това как ще го коментираш?
– Те се усетиха късно. Не вярваха, че бяхме направили един страхотен отбор и че можем да постигнем такова ниво. Докато се усетят, взехме първата купа, после и втората купа, после станахме и шампиони. Викат си, че нещо трябва да се случи и на този прословут мач, който беше нищо по-различно от другите срещи, трябваше нещо да направят. И какво сториха? Ликвидираха млади момчета, които по колко време не играха… Че единият го е хванал за гушата. Коментират, че в тунела е имало бой, но това не е вярно.

Бяха на път да откажат и Стоичков от футбола…
– Много хора наказаха – и Емо, и Кокала, и Ицо, и Коце Янчев. Но този мач по нищо не се отличава от другите. Даже в предишни двубои сме се ритали като магарета. Но тогава си го бяха намислили, че сега е моментът. Взеха ни купата, шампионската титла. Може ли вечерта да си легнеш с Левски, а на сутринта да се събудиш с друго име? Грозна работа! Те ги върнаха след години, но и за хората, и за клубовете…

Как гледаш на проекта на твоя приятел Емил Велев, който направи школа? Замислял ли си се върху нещо подобно не тук, а в САЩ?
– Аз имах преди много години, но там е друга системата. И там се плаща, като навсякъде. Дори и да са мънички и да ходят по турнири, пак трябва да се направи някакво първенство, ако ще да е градско. Вече много хора имат частни школи. Това е хубаво, но докъде ще се развият, само те могат да си мислят и каква им е цялата пирамида – откъде да почнеш и откъде да го направиш. Но не е лесно, защото децата като порастват, вече трябва да отидат някъде да играят. Ако не играе, за какво тренира? Пожелавам на всички успех!

Какво би казал на някое дете, което иска да стане футболист? Какъв съвет би му дал?
– Трябва много да го иска, но и да не забравя и нещо друго, че има хора, които виждат дали може да стане или не може да стане. Тук много родители гледат децата си като няколко милиона и са по-амбициозни от децата. Аз съм откровен и ако видя, че детето не става, ще му кажа да не си губи времето. Някой от треньорите вика: „Какво ти пука, нали им взимаш парите?“ Вие сте така, ама аз не съм! Имаше такива случаи, като бях на „Герена“. Казвам, че не става.

И как го приемат родителите?
– Просто това е истината. Съжалявам, че го казвам. Аз гледам и ти гледаш. Ама, аз ще се обадя. Викам –обади се на който искаш! Не можеш да ми промениш мнението! И да накарам треньора, после да му се смеят и на него! Няма как! Шуробаджанащини, както си има и глупости! Защото ти не помагаш с нищо по този начин. Лъжеш хората заради някакви пари. 

Накрая на нашия разговор няколко лични въпроса – тази година стана дядо, дъщеря ти Настася роди син– Хенри Бенкс Баер. Кога го видя за първи път и какво почувства?
– Като се роди, тръгнах с колата от моята къща. Вече не се съобразявам с никой и никой не трябва да се съобразява с мен. Аз съм си сам, аз съм си шеф. Като се роди, тръгнах към Остин да си видя внука. Каза ми: „Татко, притеснявам се, защото още е малък.“ Пак казвам, че това, което се коментира по радиото и телевизията всяка секунда, постоянно едно и също и тя се притеснява, което е нормално. Естествено казах: „Когато решиш, че е време да го видя, ще дойда за един-два дни, да не ви притеснявам, все пак са си семейство.“ Най-накрая на третия месец каза, че вече мога да отида. Чувството е уникално. На дядо момчето! Аз съм си го кръстил „на дядо мишелинчето“, защото вече е на пет месеца и е с едни страшни бузи. Чакам да се приберат, бяха във Вирджиния, обикалят си, ще остана при тях още някой ден и после ще се прибера в Далас. Куфарите са ми сложени, багажът ми е в колата и мога да тръгна където си искам.

Синът ти Георги беше състезател по хокей на лед. С какво се занимава в момента, мисли ли и той да те направи дядо?
– Е, засега не мисли. Това си е негова работа, той е голямо момче вече. Мъж си е, на 30 години. Живее във Вашингтон и се занимава със свои си неща. Има си негови планове и бизнеси.

През годините се оказваш магнит за жените – с какво привличаш нежната част от човечеството?
– Не мога да кажа – нито съм най-красивият, нито съм Ален Делон, не знам. Както има една поговорка –толкова си грозен, че чак си красив. Не знам, може би трябва да ги питаш тях.

Колко истински приятели имаш в момента?
– Имам, но имам и много големи разочарования. Мислиш си, че са ти приятели и в последствие се оказва, че само си мислил. Но има истински приятели все още.

Какво прави щастлив и какво прави тъжен Радостта на народа?
– Тъжен вече не мога да бъда. Сега съм един щастлив дядо. Чувствам се прекрасно, не ме е срам да кажа, че работя по 10-16 часа, добре съм и хората да си мислят каквото искат.

Какво искаш да видиш в България, когато дойдеш следващия път?
– Усмихнати хора, щастливи хора, спокойни хора. Да няма злоба, да няма завист. Дано!