Гиби: Името съм си го изградил сам, всичко, което съм постигнал във футбола, е било с много труд

Живата легенда на Левски Божидар Искренов, идолът на “синя” България, човекът, наричан “Радостта на народа”. Един от най-обичаните футболисти в историята. Какво и да се каже, ще е малко, за да се опише Гиби и неговият интересен като приключенски трилър живот. За миналото, бъдещето, приятелството и предателството, за триумфите и паденията си,

Ето какво разкрива Гибона пред  “Витоша нюз”.

– Божидаре, да започнем с актуалната тема – как ще коментирате победата на Борислав Михайлов на извънредния конгрес на БФС?
– Не съм изненадан от резултатите. Боби от 14 г. управлява нашия футбол. В европейските структури го познават добре. Тези, младите, се опитаха нещо да направят, да го бутнат, ама не им се получи. Честитя на моя приятел Боби.

– Познавате Михайлов от повече от 40 г. Към него бяха отправени доста критики за начина, по който управлява БФС…
– Той се справя добре, да не кажа и много добре. Да, обвиняват го в какви ли не грехове, но това за мен са пълни простотии. Михайлов не е виновен за слабото ниво на българския футбол. Нека критиците да погледнат към тяхната черга и към собствения им двор. Младите (не им назовава имената, има предвид М.Петров, Д. Бербатов и Ст. Петров – б.а.) се опитаха да кажат нещо, но…те само си говорят. Несериозно е. Търсят и оспорване на изборните резултати от конгреса…

Какви 5 лв, какви простотии? Те искаха само да разлаят „кучетата“. Те хал-хабер си нямат от управление на футбола. Това, че си играл в Манчестър Юнайтед или Тотнъм не те прави велик корифей. Това са глупости безкрайни. Карай си бентлито, разхождай си жената и децата и не се занимавай с тъпотии.

Най-виновни за упадъка са клубовете. Не може да пускаш по 15 чужденци и да искаш да имаш резултати. Това е смешно. Не обръщаш внимание на юношите, не им даваш шанс да се развиват. Ние нямаме държава, а искаме да имаме силен футбол. Е, как да стане? Радвам се, че след броени дни се връщам в Америка, защото тук се уморих да слушам глупости.

– Как си обяснявате това, че не ви търсят за помощ или съвет?
–  Виж, Милене, аз вече съм на 59 г. Има си млади и „талантливи“ момчета, завършили престижни школи. Абе, какво да ти кажа? Куцо и сакато взе тапии за треньори, а не могат топката да спират. Не са се събличали по физическо, на какво ще научат децата? Как да им покажат? Книжката не може да ти кара колата, това съм го казал неведнъж. Какво като имат лиценз, след като са гола вода като специалисти.

– Следите ли случващото се на „Герена“?
– Е, да, разбира се, че се интересувам. В САЩ не гледам бг мачове, защото нямам тв. Не разполагам и с нужното време, защото съм адски много ангажиран с работа. Левски е моят отбор. Да, има проблеми, в криза е клубът. Пожелавам им по-бързо да излязат от нея. С нищо не мога да помогна в създалата се ситуация, имам предвид финансово. Ако мой братовчед беше принцът на Саудитска Арабия бих го помолил да извади 300 млн и на „Герена“ всички ще пеем.

– Харесва ли ви някой от „сините“ играчи?
– Братя Цоневи и Георги Миланов, най-вече. Близнаците навремето ги взехме от Кюстендил, когато аз бях в ръководството на ДЮШ. Те са си левскарчета, нестандартни са, „кучета“ са както се казва на игрището, харесват ми.
От националите гледам с удоволствие К. Десподов и Т. Неделев. Но понеже ме питаш за нивото на футбола – дайте да не се лъжем, ако  държавата  не е добре, няма как и спортът да върви.

– Наско Сираков ще успее ли да измъкне любимия ви клуб от дупката?
– Убеден съм, че той може. Наско е куче, даже бих казал, че Вълчо си е Вълчо. Той ще се сети какво имам предвид. Пожелавам му успех. Откак съм се родил, съм левскар.  Да, гадно ми е, болно ми е, че Левски е долу, но, гледай сега, животът продължава. Даже е хубаво понякога да има проблеми, защото ти се амбицираш да ги решиш. Когато излезеш от мъглата чувството е уникално.

– Какво е мнението ви за Станимир Стоилов?
– Нямам нищо против Мъри. Отличен треньор. Да, навремето се подразних от една негова постъпка. В един колектив има тамада или тартор. Съществува йерархия, уважение между стари и млади. Мъри тогава си сложи капитанската лента на мач на ветераните без да пита никой. А трябва да имаш уважение към хората, които са били преди теб. Къде е Мъри, къде е Емо Спасов като футболист? Подразних се, с мен беше и Васко Методиев…Но това са минали неща…

– Разкажете как живеете в САЩ? С какво се занимавате?
– Перфектно се чувствам там. От доста време живея в САЩ. Имам и американски паспорт. Радвам се на внука – истински юнак, казва се Хенри. През декември чакам и второ внуче – отново момче. Всичко е супер в Америка. След две седмици се прибирам и започваме всичко отначало.

Шофьор на такси съм в Далас. Изобщо не се срамувам от професията си. Срамна работа няма, както знаеш. Карам си като пич, добре съм, работя си. Аз съм си шеф, никой не ми виси на главата. На този етап родината не ми липсва. Изобщо не мисля за завръщане за постоянно. Децата ме слушат, зетят Джонатан  – също (смее се). Синът ми Георги още играе хокей на лед, в една аматьорска лига се подвизава. Той се занимава с криптовалути, с това си изкарва хляба. Но за мен напиши, че Гиби се чувства като Робърт де Ниро – мой любим актьор. Нещо като „Шофьор на такси“ 2 съм (смее се).

– Случвало ли ви се да возите българи?
– Не, досега не. Но и да се качи някой, едва ли ще ме познае. Но те уверявам, че в Америка се бачка здраво, няма почивки и мърдане. Случвало се е и по 12 часа да въртя волана без прекъсване. В редките почивки на „стоянката“ отварям по някоя книга. Сега се запалих по бестселърите на Ян ван Хелсинг. Много хора ще се учудят като кажа, че винаги съм обичал да чета. От най-четящите футболисти съм. Баща ми, Бог да го прости, притежаваше богата библиотека със стотици томове. „Ловецът на елени“, „Вечната Амбър“, „Бел Ами“ – с кеф ги препрочитам и до днес. Иначе любимата ми е Quo vadis?  на Хенрик Сенкевич.

– Искам да ви върна към началото на кариерата ви. Как започна всичко?
– Малко хора знаят, че по едно време ме обявиха за безперспективен на “Раковски”. Вярно е, че бях дребен за възрастта си и ме отпратиха. Като си дребен и нямаш уж перспектива да растеш – това ми казаха. Класираха ме 29-и от 30 деца. Беше ми адски тежко.

Иначе започнах при Андрей Димитров. После на „Раковски“ тренирах при Кирил Михайлов. Този човек ме обяви за безперспективен. Това определение „безперспективен“ и до ден-днешен ми е набито в главата. Михайлов я употреби тази дума, а аз не знаех дори какво означава, но я запомних за цял живот. Та ме отписаха тези „разбирачи“. Бил съм много слабичък в краката, нямал съм сила. Добре, че Янко Кирилов повярва в мен.

– Какво се случи?
– Стана абсолютно случайно. Събрахме се на 1 август на “Герена”. Имаше “пресяване” между всички деца. Тренирахме 2-3 дни и бате Янко дойде при мен и ми каза: “Оставаш”. Фактически той бе Човекът. След това дойде другият, който ми удари едно рамо – „баща ми“, мога да кажа – Иван Вуцов. Христо Младенов също много ми помогна, лека му пръст. Но искам да кажа нещо…(вълнува се). Като отидох на моя любим стадион, аз отидох да играя за моя любим отбор.

Първо – аз играех за клуба. Като всичко е ОК, хората като са щастливи, и аз съм такъв. Хората идват на мач след тежка работна седмица, може би изпълнена с проблеми, било вкъщи, било в службата, идват, за да се разтоварят и да си направят кефа. След като те са доволни, и аз съм доволен. Аз съм на последно място. Така съм разсъждавал винаги – на първо място клуба, на второ – публиката, на последно – съм аз. Никой не знае, че съм контузен, че играя след операция… Най-важното е, че хората си тръгват доволни от стадиона. Аз съм едно обикновено момче от „Ботунец“, дошъл съм в София, играл съм, тук –там нещо съм постигнал.

Моите родители бяха бедни, лишавали сме се от доста работи, но ме възпитаха. Щастлив съм, името съм си го изградил сам, всичко, което съм постигнал във футбола, е било с много труд. Ако пунтираш, ако се правиш на интересен, публиката те разбира бързо. Настъпва часът на истината – излизаш на тая зелена пущина – терена и показваш какво можеш. Ако не можеш – си тръгваш и това е (дърпа си дълго от цигарата).

– Сигурно сте се сблъсквали и с несправедливо отношение от трибуните?
– Да, неизбежно е, когато играеш футбол. Понякога хората са жестоки, критиките – несправедливи. Чувал съм и освирквания. Ама не им се сърдя, защото те очакват от тебе да направиш нещо фантастично, нещо красиво, да направиш едва ли не чудеса от храброст. Опитвал съм се всячески да забравя болката и да не обръщам внимание на ругатните. За да ме наричат “Радостта на народа” …

Все пак е някакво признание. Аз съм им безкрайно благодарен на феновете за цялата подкрепа. Колкото и смешно да звучи  левскари идваха на мачове на ЦСКА, но не викаха “ЦСКА”, а викаха “Гиби”. Това е нещо, което ако го кажеш на някой, той ще те помисли за луд, но е факт.